Той затвори внимателно вратата след себе си и бавно се отправи към дъното на коридора. По навик оправи вратовръзката си и приглади реверите на сакото си. Плъзна поглед по стените на коридора, където само преди дни с учениците бяха подредили новата изложба „България в снимки“… Дали щеше да се върне отново тук?
Знаеше, че този момент все някога щеше да настъпи, но сега и умът, и тялото, и сърцето му отказваха да го приемат. Стъпало след стъпало се доближаваше до голямата входна врата, която все още не му се искаше да отвори за последен път. Училището се бе превърнало в негов дом. Особено след като остана вдовец (а децата му отдавна живееха в чужбина) и имаше много малко къщна работа, той прекарваше времето си тук в този малък оазис от детска глъч, книги, нови, значително по-млади колеги и неизменните административни задължения, на които отдавна не позволяваше да помрачат обичта му към професията. Миг, преди да посегне към вратата, чу забързани стъпки по стълбите и се усмихна. Това момче със сигурност щеше да продължи да прескача стъпалата, докато го държат краката му… Сякаш му бе невъзможно да слиза стъпало по стъпало…

 - Учителю, Симеонов… Искаше ми се да се сбогувам насаме с Вас... Там горе….

„Калояне, колко пъти ще променяме разговорът от Вие на ти… Вече повече от десет години сме колеги….“ – рече благо на ума си възрастният историк и се върна назад във времето, когато този немирен хлапак го изучаваше любопитно от третия чин, подпрял нехайно рошавата си главица с длан, попивайки жадно разказите му. И години след това се върна в училището с молба за преподавател по история… Превърнал бе детското си любопитство в една достойна професия.

 - Калояне, сбогуването е в сърцата на хората – промълви учителят. - А аз не искам да се сбогувам. Току-виж утре сутрин пак съм пристигнал рано, рано…

В сумрачния коридор се настани лека, конфузна тъга…

 - Ааааа, този път, не! – каза решително Калоян, учуден от самия себе си. - Може ли да ми дадете за момент вашия стар, пиратски компас?

Учителят извади от десния джоб на сакото си малкия метален предмет, който споделяше неизменно целия му професионален път и го подаде на младия мъж.

 - Вижте, посоката днес е ясна! - стрелката застина на нея без колебание. - Италия, Милано, „Ла Скала“, дъщеря ви, внучката ви, която все отлагате да видите как танцува… Скоро ще участва в „Лешникотрошачката“, нали? Честно, не бих искал утре сутринта да ви видя отново тук… И освен това, ще чакам да се върнете, да показвате снимки, да разказвате само както Вие умеете… Готов ли е багажът Ви? Имате ли нужда от помощ? Аз днес не съм зает…

Учителят слушаше забързаните думи на Калоян и топлина изпълваше сърцето му. Калоян винаги говореше бързо, когато беше особено развълнуван. Правеше го от дете, правеше го и в часовете си, когато някоя от любимите му исторически теми предизвикаше спор между учениците.

- Ако всичко вече е подготвено, можем по-късничко да пием по питие при Катето. А за утре вече се разбрахме, нали? – отекнаха последните думи на Калоян.  - Ето, следвайте тази посока… така както Вие ни разказвахте…

Младият мъж протегна ръка и подаде компаса на своя любим учител. Лъч светлина попадна върху гладката му, добре подържана метална повърхност и малко слънчево зайче пробяга по отсрещната стена. Учителят протегна своята и затвори внимателно ръката на своя ученик.

 - Задръжте го. На Вас повече ще ви трябва. И както винаги, потупа меко по рамото развълнувания младеж. Сега вече можеше да премине през тази врата. Беше му леко и радостно. Тъгата беше отишла да си играе със слънчевото зайче.

Калоян стисна силно компаса, сякаш се страхуваше де не изчезне. Мислите му го върнаха към онези дни, в които с нетърпение очакваше Учителят да извади малкия метален предмет, да отвори внимателно капачето и да изрече тихо и тайнствено:

- Днес посоката е… Франция, XVIII век…

И да последва нова, вълнуваща история, разказана така, че да остане дълбоко в душата ти. И след години да бъде решаваща в избора ти на професия, на смисъл на живот. Толкова малък детайл, толкова важна следа…

Младият историк проследи с обич отдалечаващата се фигура с гордо вдигнатата глава, с изправените рамене и една мисъл на Платон си проби път между напиращите сълзи и усещането за раздяла с любим човек:

„Този, който иска да се развива правилно… трябва още в младежките си години да търси красивите форми… Въз основа на тях трябва да породи в себе си чисти мисли. Така скоро ще разбере, че красотата на една форма е сродна с тази на друга и че във всяка една форма красотата е една и съща.“

Така е и с красотата на човешките души…
                                                                                                            Ирена Младенова
                                                                                                            март, 2019 година
​

Всеки народ изпраща своите близки по различен начин. Както и по различен начин отбелязва, че все още помни хората, които са си заминали от този свят. Различни са обичаите, различни са начините на сбогуване, различни са ритуалите. Привидно… Всъщност в дълбоката си същност всички тези различия ни водят към едно и също нещо – да помним предците си и да им отдадем заслужената благодарност и признание, защото без тях ние самите няма да сме тук. Без това, което те са направили или не са, нашият живот не би бил такъв. И част от изразяването на тази признателност се вижда в поддържането на гробищните паркове… не от фирми или различни организации, а от наследниците, синове и дъщери, близки родственици. И по това може много да се разбере за един народ…

Оставяйки настрана дълбоко философския аспект на смъртта и края на живота ни, към който всички неминуемо вървим, отношението на съвременните поколения към последния пристан на хората, тоест към гробовете, е меко казано безхаберно… Общото що-годе добро състояние не прикрива занемарения вид на безкрайно много гробове, паметници, пътечките между тях, пластмасовите кутийки, чашки, пликове, изпочупени плочи и какво ли не… Не напразно по света много гробищни паркове се считат за едни от най-красивите паркове, а така ли е в България? Къде са синовете и дъщерите на хора, починали в последните 10-20 години, да почистят плевелите и да посадят здравец и рози на гробовете на своите родители? Дори гробовете на именити българи, писатели, изтъкнати граждани, политици, историци, културни дейци, национални герои от наскоро изминалия 20 век са потънали в забрава…

Пътувайки извън България винаги намирам време да посетя някой гробищен парк… и нескрито се възхищавам на грижата, която се полага за тези места по света. Цветя, чисти алеи, здрави пейки, течащи фонтани, чешми… Няма да сбъркам, ако кажа - красиво… Хората помнят, благодарни са, смирени са пред лицето на смъртта, срещата с която, според мен, би трябвало да ни прави по-човечни и по-добри. Поколение, което забравя предците си, не би могло да даде пример на децата си… Казват, че не било важно да се ходи по гробища, ако приживе не си се държал добре с покойника… или че душата не се намирала в гроба… Мястото не било от значение, ако си спомняш с добро починалия… Вероятно във всичко това има истина… И все пак там където се отдава последна почит към близък човек е определено местенце, което физически съществува и то е толкова малко, 2-3 квадратни метра  и е много тъжно да изглежда смазано от забрава и безхаберие.

Колко коства да се подържа един гроб? И кой да го направи? Преди няколко дни в Централни софийски гробища двама мъже ми предложиха помощ /търсеха си работа/, но аз вярвам, че за това отношение не може да се плати на чужд човек. Че да се грижиш за гроб е нещо много лично и означава да дариш още малко време на важен за теб, скъп спомен. Че отговорността на всички живи е да тачат паметта на предците си и да я показват, като изграждат с любов и красота последния пристан на смътните човешки тела.

​Пък душата - тя знае къде да иде!

                                                                                                           Ирена Младенова
                                                                                                            октомври, 2018 година
​​

Езикът е изключително фин и сложен музикален инструмент. Той може да пресъздаде всички нюанси на човешките настроения, емоции, душевни или физически състояния. Той може да опише реални или фантастични картини, образи, същества… И като всеки музикален инструмент изисква ежедневни упражнения. А за никого не е тайна, че най-великите музиканти от крехка детска възраст свирят ежедневно, понякога дори пренебрегвайки игри, младежки занимания, хобита, увлечения.

Отдаването на музикалния инструмент и ежедневното опознаване на неговите възможности превръща музиканта в несравним талант. Ежедневното докосване както до родния, така и до чуждия език, постоянството в заниманията, независимо дали те са четене на текстове, търсене на информация за любими актьори, екзотични дестинации за пътешествия, професионални термини, слушане на песни, и какво ли още не, превръща езикът в този инструмент, който ние бихме искали да звучи при разговорите ни с други хора.

Оставяйки нашия музикален инструмент определено време недокоснат, когато отново решим да свирим на него, той ще има нужда от избърсване на праха, от настройка, от нови упражнения, за да възвърне своето звучене. Езикът е безценен дар! Грижите за него са същите, каквито полага всеки изключителен музикант към своя инструмент!

                                                                                                            Ирена Младенова
                                                                                                            април, 2018 година
​

​Скъпи Учители, МОЛЯ, опитайте да говорите с тихи, спокойни и мили гласове на децата, с които всеки ден животът ви среща! Може и да ви е малко трудничко в началото, но само след няколко дни ще откриете, че те ви слушат повече, че дори и бърборковците са станали по-тихи. Тогава децата, които наистина искат да чуят вашите думи, ще се приближат до вас. А малко по-късничко ще ги последват и другите. Може и да не са особено ентусиазирани, но ще започнат да уважават вашите занимания и да не пречат на тези, които се интересуват от вашите думи.

Скъпи Учители, тези от вас, които го правят и знаят колко е важно да говорим с мил и приятен глас на децата, моля обърнете внимание на тези, които все още се съмняват в това… Помолете ги като колеги и приятели, те ще послушат именно вас, не мен, която съм им далечна и непозната.

Мили Деца, може би си струва да поговорите спокойно и открито с вашите учители. Сигурно е възможно да се намери решение, което да е за по-добро на всички….

Мили Родители, добре би било да поговорите с вашите деца и ако откриете, че дори мъничка част от написаното важи и за техните учители, и за училището, което посещават, то със сигурност ще можете да намерите начин да изискате да се говори с вашите деца с тих и спокоен глас.

Гласът ни притежава изключително могъща сила. С него можем да направим чудеса… Някои са сътворили светове, други….. са ги унищожили… Важно е как го използваме, нали?!

Повод за този апел е един разговор. Не от тези, които задълбават в търсене на причини, следствия или решения. Просто имах интересен разговор с едно малко момиченце, красиво, мило, усмихнато, жизнерадостно. За училище, за уроци, за учители… Детето е в начално училище… Не че не бях чувала и друг път подобни неща, на тези,  които тя ми каза, но едно от тях особено ме впечатли. Впечатли ме с простотата на обяснението и добавеното след него… свиква се.

Та, разказвайки ми за един от предметите, които изучават, стана въпрос и за учителката.
- Добра е! – каза момиченцето. И след кратка пауза добави - Но и тя много вика.
След още малко продължи: - Но така и така децата най-много слушат учителите, които викат.

Аз не можах да свържа нещата логично и попитах простичко: - Защо?, а тя ми отговори: - За да не викат…

​Не за да научат по-лесно, не за да чуят повече… а за да не им се вика…

Всъщност дълбоко се натъжих и целия следобед имах усещането за безпомощност, безсилие, покруса…
Децата прекарват в училище много време… И също толкова много се говори за проблемите, които са от всякакво естество: за учебните програми, за непосилните домашни, тежките раници и т. н.
Вярвам, че и на учителите не им е лесно. Признавам, че не мога да се поставя на тяхно място.

Но бих искала да задам един единствен въпрос: Кой обича да му се вика?

Аз лично не познавам човек, на който да му е много приятно да му викат. Дори и тези, които повишават тон, тоест, те самите викат, когато на тях им се повиши тон, съвсем не изглеждат щастливи и доволни от това.

И решава ли се по някакъв начин дори и един от „големите“ проблеми в училище с викане?!

Потърпевши са и децата, и учителите. Опосредствано и родителите… И попадат в един омагьосан кръг. Учителите викат, нивото им на неспокойствие нараства, едва ли се чувстват особено добре. Гласовете им спадат, както и качеството им на работа; изморяват се (то си е трудоемко викането), получават главоболие (от шума)… и още кой знае какво... И не им е особено „щастливо“ да ходят в училище.

Децата „свикват“. На какво? Да не реагират, да си премълчават, да изчакват края на часа, без много много да се интересуват от предмета; да знаят, че това поведение спрямо тях не е добро, но да го понасят; да намразват предмета, просто защото мразят да им се вика! И да не им е особено „щастливо“ да ходят на училище!

Но и едните и другите са всеки ден в училище заедно… не много щастливи….

И кой има някаква полза от всичко това?

А може би е добре да си зададем въпросите: Какви качества развиват в себе си децата, които „свикват“ с това да им се вика? Какви хора стават след това? Какви връзки и взаимоотношения изграждат? Не е ли логично и те да викат, за да ги слушат? В семейството, в работата… Или да си мълчат и „да свикват“… Убедена съм, че нито един родител не иска да се случи подобно нещо с неговото дете. А аз не бих искала това да се случва с което и да е дете на света… Но да не говоря за целия свят, защото сме тук и сега, в България… И вярвам, че е възможно с една такава малка, но много съществена стъпка да се започне една много съществена промяна.

Всички наблюдаваме едно нарастващо напрежение между хората, а това се пренася и върху децата ни… Искаме ли те да живеят в един още по-напрегнат свят?!… А нали ние им го завещаваме!!!…

От позицията на човек, работещ с хора от различни възрасти и с особено отношение към работата с човешкия глас, ВИ МОЛЯ да опитате поне няколко последователни дни да използвате най-добрите тонове на своя глас. Това е вълшебство, което не изисква много усилия, тъй-като всеки един от нас борави със своя глас без да се замисля. Минималното усилие е да го направим по-тих, по-мек и той започва да звучи по друг начин. Всеки човек има своя персонализиран речник, за него сега не бих се осмелила да говоря. Но за модерирането на гласа знам със сигурност какво би могло да донесе – повече спокойствие за всички, което не е никак малко за начало. По-добри резултати в работата и за децата, и за учителите. Повече усвоен материал - качествено. И много по-добри взаимоотношения.

Което е най-важното.

Скъпи Учители, моля, опитайте!

Ирена Младенова
февруари, 2017 година

 
Да бъдеш вдъхновен е нещо като да поемеш със сърцето си светъл лъч и да го задържиш за малко в себе си… после да го преобразуваш в нещо мило, добро, красиво и да го пуснеш отново да се върне към слънцето.
Може би това е едно от много близките описания на моите срещи с деца и какво се случва в тези моменти…

От 15 юни до 3 юли миналата година /2015/ в  Детски Център SmArt /София/ за първи път преподавах испански език по сугестопедичната методика на група дечица на възраст от 8 до 11 години. Това се случи благодарение на доверето и подкрепата на един от най-добрите учители, които познавам - Таня Димитрова, която е и прекрасен човек, и истински приятел. Идеята и на двете ни беша да споделим вярата си в това, че е възмжоно да се учи приятно, спокойно, с наслаждение и усмивки. И разбира се, да го покажем и на децата и на родителите на практика. И така започнахме…

Текстът, който послужи за основа на този първи курс нарекох „Градът на моите мечти“ („La cuidad de mis sueños“). Той е базиран на моята любов и възхищение от гения на Антони Гауди, красотата на Барселона и мечтата ми да живеем в един по-красив свят. Текстът се роди в периода на подготовка на курса и впоследствие децата го приеха много добре. Главните герои са осем /една жена, един мъж, три момиченца и три момченца/… и в този първи курс участваха точно осем дечица, четири момиченца и четири момченца… възхитителнo! Дните минаха неусетно и вълнуващо. Семействата споделяха, че децата са много щастливи от своите занимания и в домовете звучат испански песни, които децата пеят с удоволствие… на изуст, без това да е било изискване… И сега като се видим, веднага се поздравяваме на испански език и си казвaме някакви неща…

Излкючително съм благодарна на малките си ученици за този първи, незабравим курс и за доверието, което ми гласуваха родителите им и моята приятелка и съмишленичка… Това ми помогна да продължа.

Както и историята, и текстът продължиха да се развиват и през учебната година, благодарение на безценната помощ на моята малка ученичка Рада, на която дължа също огромна благодарност. Тя  чуваше написаното на фона на класическата музика, очичките й светеха и трудно ме пускаше да си тръгна… Все още е трудно да се разделим след занимания и многократно чувам неща от типа „Оооооо, свършихме ли вече?“, „Защо не можеше цял ден да останеш?“ или „Много ще е хубаво да живееш у нас…“. При следващите ни занимания нямаше търпение да чете, да превежда и да нарежда всички тези думички, фигури, карти, изображения, да говори с гласчето на мишка или куче, да пее и танцува, да рисува и да мечтае… Незабравими мигове на близост и пълно доверие, отдаденост към заниманията ни и непроменимо до днес желание да учи!

Тази година от 29 август до 13 септември отново благодарение на всеотдайната Таня, която прави чудеса за децата, имахме занимания по испански език в Смарт с нова група дечица, тъй-като имаше много желаещи да учат по „този начин“, както те си го наричат. И с нея заедно решихме, че е добре да предложим на децата и родителите след курса да имат редовни срещи с испанския език по време на първия срок. Тенденцията е да направим продължение на курса в началото на втори срок. Сега ги посещавам два пъти в месеца, подържаме нивото, пеем нови песнички, в които неусетно обогатяваме речника и изготвяме проект за града, в който бихме могли да живеем заедно по-спокойно, по-щастливо и много по-красиво.

Плановете ни са да направим продължението на историята, тоест, да добавим втората част както за децата от миналата година, така и за новите от тази година. Текстът на „Градът на моите мечти“ се обогатява с думи и изрази, които въображението на децата рисува.  Които те вече усещат и разпознавт още преди да могат да изговорят правилно.

И Рада, и децата от Смарт ми дават беусловно това, което ми е необходимо на мен самата да творя – вяра, обич и вдъхновение!
​
Всеки един светъл лъч, който задържам за мъничко в себе си дава своята нова игра, картинка, избрана песен, разказана приказка.

Слънчеви деца, благодаря ви от сърце! :) 

Ирена Младенова
ноември, 2016 година

          Севделина Русева умело подреди вълнистите си коси и погледна към красивия си винено-червен костюм, който бе приготвила за днешния ден. Навършваше петдесет и пет години и знаеше, че в Училището вече я очакват. Никога не пропускаха рождения й ден, както колегите й, така и учениците й. Усмихна се и се запъти към кухнята, за да си направи първото за деня кафе. Това се бе превърнало в ритуал, който  не нарушаваше дори в почивни и ваканционни дни. На излизане от стаята отново хвърли поглед на красивата класическа дреха, която й стоеше много добре и която дълги години я спасяваше на празници и официални случаи. И отново си представи колко добре би изглеждала с нежна копринена риза с дантелено жабо. Е, копринената риза отново щеше да почака, защото в коридора бяха приготвени вече дванадесет големи кутии бонбони за всичките класове, в които преподаваше, както и огромна домашна орехова торта, приготвена по рецептата на баба й и радваща се на голяма почит между колегите й. Вече не си спомняше колко пъти бе преписала рецептата на красиви цветни картони, за да я даде на следващия очарован от домашния сладкиш и желаещ да се научи да го приготвя.

            Докато отпиваше първата глътка от ароматното кафе, на вратата се позвъни. Севделина погледна притеснено стенния часовник и се запъти към вратата. Беше почти един час по-рано от уговорката и с Наско (колега, който бе предложил да и помогне с тортата и бонбоните, минавайки да я вземе с колата си). Интересно…

            Отваряйки вратата, погледът й попадна на усмихнато младо момче, русоляво и кльощаво, но с толкова живи очи, че изведнъж те печелят.

           - Севделина Русева, нали?
           - Да…
           - Имате пратка за получаване. Бихте ли написала тук името си и се подпишете, моля.
           - Заповядайте. - допълни младежа, пъхайки в ръцете на жената малък пакет и допълвайки -
Имате поздрави от брат ми, Димитър Саръиванов, вие му бяхте класна…Честит рожден ден и от мен! Много здраве!
Севделина дори не можа да отговори… момчето вече препускаше по стълбите.
            - Благодаря ви. Весел  ден и на вас… каза тя, надявайки се синеокото момче да я чуе.

            И се запъти с пакета към кухнята. Седна на един от столовете (макар и нормално да разнасяше чашата си от стая в стая докато се приготви и изпие цялото й съдържание), отпи още глътка и чак тогава се реши да отвори пакета. Под невзрачния куриерски плик с всичките му етикети и лепенки се криеше красив пакет, златист с тъмно-червени рози, завързан със златна панделка. Който и да го е отковал, помисли тя, има изискан вкус и го е направил с много усърдие. Нежно отвърза панделката и меката хартия разкри съдържанието си… великолепна дамска риза от коприна с дантелени яка и маншети; дантела, направена с машинна бродерия и украсена с малки нежни перлени мъниста… Прекрасна изработка… Севделина не можеше да повярва на очите си. Фината материя с цвят слонова кост сякаш я погали по ръцете, които вече лекичко трепереха от вълнение.

            Красивата дреха беше придружена от поздравителна картичка с кратичко съдържание: „Честит рожден ден, Учителко любима. С обич и признателност, Иглика Петрова“. На картичката беше прикрепено малко декоративно етикетче, на което пишеше: ДАНТЕЛИ, ателие за ръчно изработени дрехи и аксесоари от естествена коприна, както и адрес и телефон за контакт в близък, не много голям град.

            Това беше достатъчно за да си представи едни малки тъмни ръчички с пъргави пръстчета, които майсторяха всякакви дрешки за една стара кукла - Барби, подарена от далечна братовчедка от София, ръчички, принадлежащи на едно малко смугло момиченце… Иглика… Пето дете от семейство, което трудно се справяше с останалите четири деца, а петото дошло, както е прието да се казва – неочаквано или нежелано… Отглеждано където-както, я в приемен дом, я от баба си или някоя леля, но за щастие с постоянство в училище. Севделина знаеше, че Иглика почти не говори, не защото не можеше, а защото нямаше кой да слуша какво иска да каже детето. Нали беше нахранено, облечено и с покрив над главата, това беше достатъчно… Севделина харесваше тихото присъствие на това дребно момиченце, което без думи изпълваше пространството с търпение и доброта. Беше от онези същества, които са благодарни за всеки жест на човещина, който получат и го изказваше само с поглед. Беше убедила  колегите си да я изпитват писмено и детето се справяше доста добре. Това, което печелеха учителите беше да се наслаждават на красивите букви, които Иглика по-скоро рисуваше, отколкото пишеше.  Почти всеки от учителите й имаше някакъв запазен текст от неин изпит заради красивите букви.
            
            Севделина знаеше, че детето общуваше повече с куклата, отколкото със съучениците си и много пъти се бе включвала в това общуване, взимайки куклата в ръцете си и говорейки й като на живо същество. Иглика искрено се радваше на това и когато вече беше по-големичка и някак си беше неловко куклата да се носи в училище, тя просто тихичко предаваше поздрави на учителката от нея. 
Севделина си спомни как веднъж й хрумна да покани куклата в часовете по Бит и Техника (заместваше бременната си колежка в тези часове), когато децата се учеха да шият разни дребни неща. И куклата на Иглика се появи в снежно-бяла сватбена рокля… По-красиво дантелено изделие Севделина не беше виждала… Една леля, която оженила дъщеря си, знаейки, че Иглика шие на куклата си, дала на малкото момиче остатъците от сватбена рокля и… това било като магия за детето. Красивите материали много скоро се превърнали в изящна миниатюра.

       „  -Ти ли измисли модела на рокличката?
        - Видях една, която много ми хареса в едно списание във фризьорския салон на леля Пепи, но после я промених и се получи това. Харесва ли ви, Учителко?
           - Прекрасна е. Ти би могла да станеш много добър дизайнер, стига да пожелаеш.
           - Наистина ли го мислите?
           - Да. Вярвам, че можеш.“
            
            Севделина се откъсна от спомените си и погледна часовника. Време беше да се приготвя. Копринената блуза и прилепна по мярка. Беше ушита специално за нея и правеше чудесна компания на стария й, но много елегантен винено-червен костюм. След броени минути погледна резултата в огледалото и няколко тежки сълзи се търкулнаха по нежната копринена материя и достигайки до дантелата благодарно се приютиха в нея.
 
Ирена Младенова
декември, 2015 година