Тази сутрин Негово Сияйно Светейшество бе устроило грандиозен
спектакъл за появяването си. Огромната зала блестеше в любимите му
цветове - от огнено червено през искрящо оранжево, до едва забележимо светло
жълто. Декоративните елементи на купола и по копринените завеси бяха
златисти и през ефирните тъкани се прокрадваха светли лазурно сини щрихи,
подсилени със сиви контури. Настъпваше момента на появяването му...

Повърхността на чудната зала се набразди едва доловимо, да изглежда още
по-красива и замря в очакване. Всички детайли на Божествено творение поеха
дъх и разпръснаха искри по възможно най-прекрасния начин.
Миг на затъмнение и Сияйното Величие пристъпи уверено. Първо като
нежна алена дъга. После събра в себе си всичкото огнено-червено, пръснато из
залата и се появи в целия си блясък. Изгря. Червеното се превърна в синьо –
синьо небе, синьо море! Приказните облаци, които до сега декорираха това
пищно тържество се заеха със своите ежедневни разходки по небосклона.

​Настъпи нов ден!

                                                                                                                               Ирена Младенова
                                                                                                                         ноември, 2021 година

1
- Можеш ли да намалиш малко…
 - Кое, музиката ли?
 - Не, скоростта.
 - Защо?
 - Защото наблюдавам един свят, който агонизира… Моля те…
 - Добре, пътуваме стотици години из безбрежната шир, минавали сме през стотици светове, този с какво е различен?
 - Изглежда тежко ранен. Излъчва страх, болка, тъга, самота или поне това показва екрана. Да се приближим.
 - Интересно, на мен ми изглежда великолепно – зелено, синьо, бяло, обединени от нежно бледо-лилаво сияние.
 - Това е самата планета, но нейните обитатели са на този екран. Виж, нещо им се е случило…
 - Както обикновено – война, завладяване на нови територии, борба за власт…
 - Привидно не е точно това.
 - Може би сами са решили да приключат своя път?!
 - Шегуваш се, животът има способността да се залови за невидимата нишка, наречена надежда и де се възроди отново и отново хиляди пъти.
 - Тогава да продължим, няма защо да се тревожиш.
 - Но това е в моята същност, да се тревожа за разни неща и да намирам начин да им помогна.
 - Не, този път не, миналият ни отне почти една светлинна година…
 - Но този свят умира.
 - Може и да умре, няма да е първият, но вярвам, че ще оцелее. Тежко са го ранили или е наранил сам себе си.
 - Моля те, дай ми поне време да разбера какво се е случило.
 - Колко време?
 - За къде бързаш?
 - Не бързам, но моята същност е движението и всяко спиране малко ме напряга.
 - Моля те, направи го за мен, любопитно ми е…
 - Добре, но не се мотай много. Едва ли тези същества си заслужават вниманието. Вероятно са лакоми, егоистични, мразят се един други му, искат много от всичко и веднага и така се самоунищожават…
 - Може ли все пак да ме оставиш да разгледам и ще ти разкажа после.
 - Оставям те. До когато…

2
 - Привърши ли с наблюдението си…
 - Помогни ми мъничко, имам нужда от твоята гледна точка, защото всичко ми изглежда доста странно. Анализът показва, че тук има всичко необходимо не само за оцеляването, но и за живот на доста развито ниво. Но има много повреди по линията на използване на ресурсите. Къде ли се крие проблемът?
 - Добре, ще ти помогна, но само мъничко.
 - Дадено им е съвършено тяло, което може да се възстановява и след много тежки травми.
 - Но повечето от тях го пренебрегват и не се грижат добре за него, да не говорим, че го тровят.
 - Дадени са им чувства и емоции, които да споделят с другите.
 - Не виждам високо ниво на споделяне, да не говорим за разкриване на чувства.
 - Устроени са да живеят в общности и им е дадена солидарността и взаимната връзка.
 - Но действията им не показват, че го разбират особено добре.
 - Освен че им е дарена безусловната любов, са им изпратени и други живи същества, които да ги обичат безусловно… виж колко са сладки и пухкави…
 - Моля те, не се разнежвай... Това си е техният свят, с както те впечатли толкова, че цяла вечност ги наблюдаваш. Погледни само какво са направили с природата и жизнено важните за тяхното съществуване ресурси… Показателите вече са ясни… те умират…
 - Имаш грешка.
 - Нямам. Ако не сега, то в близките 100-тина години ще се самоунищожат.
 - Виж тук… Вляво.. Има една мъничка светла точица…
 - Твърде малка е…
 - Но ти знаеш какво означава… и познаваш силата ѝ. Способна е да обърне хода на историята.
 - Да, така е. Но те в момента са се оставили да ги обземе паниката.
 - Така е, не го отричам. Но точицата не е изчезнала. Значи има кой да я поддържа.
 - Все ми е едно. Омръзна ми вече. Хайде да си тръгваме. Висим тук пред един самоунищожаващ се свят, а знаеш, че на мен ми харесва съзиданието. Да виждам как се развиват светове, да им се радвам, да подпомагам мъничко процеса, почти неусетно, за да го обнадеждавам и окрилявам… тук не виждам смисъл.
 - Моля те, нека останем още мъничко. Колко е то в сравнение с нашето безвремие.
 - Добре, предавам се.

3
 - Свърши ли вече.
 - Нивото ми на интерес се повишава. Наблюдавах много интересни случаи: нежност, проявена в тежък момент; помощ към непознат; отзивчивост; състрадание; търпение; влюбват се дори сега; раждат се деца; присъствието тук и сега без излишни фойерверки; състояние на мир, покой и смиреност… Да, не е в глобален план, но съществува!
 - Наистина ме впечатли с твърдоглавието си. Ти забравяш колко малко същества сме срещнали до сега, които наистина се грижат за цялостното си съществуване и достигат баланс във физическо и духовно, емоционално и рационално... Тръгваме, те все пак имат свободен избор!
 - Моля те, разреши ми да им влея една лилава доза… само една мъничка доза, с която да подсиля светлата точица, моля те…
 - Нямат нужда от това.
 - Всеки има нужда…
 - Ще се справят и сами, стига да запомнят през какво са минали и какво се е оказало най-важното за тях. Тръгваме...
 - Вече натиснах лилавия бутон и то два пъти, можем да тръгваме…
 - Ех, това съчувствие и непокорност…
 - Те са част от божественото, което носим!

. . .

Леко трепна с клепачи…
Диша!
Сега има нужда само от спокойна обстановка, от нашата любов и грижа.
Това достатъчно ли е.
Напълно.
Тялото има изключителната способност да се захваща за последната капчица живот и да се възражда.
Как някой може да се захване за капчица?
Можеш ли да си представиш формата на капчицата. И човешкото тяло около нея, свитичко, сякаш цялата я обгръща.
Но капчицата е толкова малка…
Всичко е само привидно малко или голямо. Но мога да ти дам друг пример – като кученцето, което се е свило на кълбо. И си представи как в това кълбо има още едно кълбо… нещо такова. И не се забелязва никаква граница между двете тела.
Това ли била последната капчица надежда…
​

Ирена Младенова
​март 2020
​

Той затвори внимателно вратата след себе си и бавно се отправи към дъното на коридора. По навик оправи вратовръзката си и приглади реверите на сакото си. Плъзна поглед по стените на коридора, където само преди дни с учениците бяха подредили новата изложба „България в снимки“… Дали щеше да се върне отново тук?
Знаеше, че този момент все някога щеше да настъпи, но сега и умът, и тялото, и сърцето му отказваха да го приемат. Стъпало след стъпало се доближаваше до голямата входна врата, която все още не му се искаше да отвори за последен път. Училището се бе превърнало в негов дом. Особено след като остана вдовец (а децата му отдавна живееха в чужбина) и имаше много малко къщна работа, той прекарваше времето си тук в този малък оазис от детска глъч, книги, нови, значително по-млади колеги и неизменните административни задължения, на които отдавна не позволяваше да помрачат обичта му към професията. Миг, преди да посегне към вратата, чу забързани стъпки по стълбите и се усмихна. Това момче със сигурност щеше да продължи да прескача стъпалата, докато го държат краката му… Сякаш му бе невъзможно да слиза стъпало по стъпало…

 - Учителю, Симеонов… Искаше ми се да се сбогувам насаме с Вас... Там горе….

„Калояне, колко пъти ще променяме разговорът от Вие на ти… Вече повече от десет години сме колеги….“ – рече благо на ума си възрастният историк и се върна назад във времето, когато този немирен хлапак го изучаваше любопитно от третия чин, подпрял нехайно рошавата си главица с длан, попивайки жадно разказите му. И години след това се върна в училището с молба за преподавател по история… Превърнал бе детското си любопитство в една достойна професия.

 - Калояне, сбогуването е в сърцата на хората – промълви учителят. - А аз не искам да се сбогувам. Току-виж утре сутрин пак съм пристигнал рано, рано…

В сумрачния коридор се настани лека, конфузна тъга…

 - Ааааа, този път, не! – каза решително Калоян, учуден от самия себе си. - Може ли да ми дадете за момент вашия стар, пиратски компас?

Учителят извади от десния джоб на сакото си малкия метален предмет, който споделяше неизменно целия му професионален път и го подаде на младия мъж.

 - Вижте, посоката днес е ясна! - стрелката застина на нея без колебание. - Италия, Милано, „Ла Скала“, дъщеря ви, внучката ви, която все отлагате да видите как танцува… Скоро ще участва в „Лешникотрошачката“, нали? Честно, не бих искал утре сутринта да ви видя отново тук… И освен това, ще чакам да се върнете, да показвате снимки, да разказвате само както Вие умеете… Готов ли е багажът Ви? Имате ли нужда от помощ? Аз днес не съм зает…

Учителят слушаше забързаните думи на Калоян и топлина изпълваше сърцето му. Калоян винаги говореше бързо, когато беше особено развълнуван. Правеше го от дете, правеше го и в часовете си, когато някоя от любимите му исторически теми предизвикаше спор между учениците.

- Ако всичко вече е подготвено, можем по-късничко да пием по питие при Катето. А за утре вече се разбрахме, нали? – отекнаха последните думи на Калоян.  - Ето, следвайте тази посока… така както Вие ни разказвахте…

Младият мъж протегна ръка и подаде компаса на своя любим учител. Лъч светлина попадна върху гладката му, добре подържана метална повърхност и малко слънчево зайче пробяга по отсрещната стена. Учителят протегна своята и затвори внимателно ръката на своя ученик.

 - Задръжте го. На Вас повече ще ви трябва. И както винаги, потупа меко по рамото развълнувания младеж. Сега вече можеше да премине през тази врата. Беше му леко и радостно. Тъгата беше отишла да си играе със слънчевото зайче.

Калоян стисна силно компаса, сякаш се страхуваше де не изчезне. Мислите му го върнаха към онези дни, в които с нетърпение очакваше Учителят да извади малкия метален предмет, да отвори внимателно капачето и да изрече тихо и тайнствено:

- Днес посоката е… Франция, XVIII век…

И да последва нова, вълнуваща история, разказана така, че да остане дълбоко в душата ти. И след години да бъде решаваща в избора ти на професия, на смисъл на живот. Толкова малък детайл, толкова важна следа…

Младият историк проследи с обич отдалечаващата се фигура с гордо вдигнатата глава, с изправените рамене и една мисъл на Платон си проби път между напиращите сълзи и усещането за раздяла с любим човек:

„Този, който иска да се развива правилно… трябва още в младежките си години да търси красивите форми… Въз основа на тях трябва да породи в себе си чисти мисли. Така скоро ще разбере, че красотата на една форма е сродна с тази на друга и че във всяка една форма красотата е една и съща.“

Така е и с красотата на човешките души…
                                                                                                            Ирена Младенова
                                                                                                            март, 2019 година
​

Всеки народ изпраща своите близки по различен начин. Както и по различен начин отбелязва, че все още помни хората, които са си заминали от този свят. Различни са обичаите, различни са начините на сбогуване, различни са ритуалите. Привидно… Всъщност в дълбоката си същност всички тези различия ни водят към едно и също нещо – да помним предците си и да им отдадем заслужената благодарност и признание, защото без тях ние самите няма да сме тук. Без това, което те са направили или не са, нашият живот не би бил такъв. И част от изразяването на тази признателност се вижда в поддържането на гробищните паркове… не от фирми или различни организации, а от наследниците, синове и дъщери, близки родственици. И по това може много да се разбере за един народ…

Оставяйки настрана дълбоко философския аспект на смъртта и края на живота ни, към който всички неминуемо вървим, отношението на съвременните поколения към последния пристан на хората, тоест към гробовете, е меко казано безхаберно… Общото що-годе добро състояние не прикрива занемарения вид на безкрайно много гробове, паметници, пътечките между тях, пластмасовите кутийки, чашки, пликове, изпочупени плочи и какво ли не… Не напразно по света много гробищни паркове се считат за едни от най-красивите паркове, а така ли е в България? Къде са синовете и дъщерите на хора, починали в последните 10-20 години, да почистят плевелите и да посадят здравец и рози на гробовете на своите родители? Дори гробовете на именити българи, писатели, изтъкнати граждани, политици, историци, културни дейци, национални герои от наскоро изминалия 20 век са потънали в забрава…

Пътувайки извън България винаги намирам време да посетя някой гробищен парк… и нескрито се възхищавам на грижата, която се полага за тези места по света. Цветя, чисти алеи, здрави пейки, течащи фонтани, чешми… Няма да сбъркам, ако кажа - красиво… Хората помнят, благодарни са, смирени са пред лицето на смъртта, срещата с която, според мен, би трябвало да ни прави по-човечни и по-добри. Поколение, което забравя предците си, не би могло да даде пример на децата си… Казват, че не било важно да се ходи по гробища, ако приживе не си се държал добре с покойника… или че душата не се намирала в гроба… Мястото не било от значение, ако си спомняш с добро починалия… Вероятно във всичко това има истина… И все пак там където се отдава последна почит към близък човек е определено местенце, което физически съществува и то е толкова малко, 2-3 квадратни метра  и е много тъжно да изглежда смазано от забрава и безхаберие.

Колко коства да се подържа един гроб? И кой да го направи? Преди няколко дни в Централни софийски гробища двама мъже ми предложиха помощ /търсеха си работа/, но аз вярвам, че за това отношение не може да се плати на чужд човек. Че да се грижиш за гроб е нещо много лично и означава да дариш още малко време на важен за теб, скъп спомен. Че отговорността на всички живи е да тачат паметта на предците си и да я показват, като изграждат с любов и красота последния пристан на смътните човешки тела.

​Пък душата - тя знае къде да иде!

                                                                                                           Ирена Младенова
                                                                                                            октомври, 2018 година
​​

Езикът е изключително фин и сложен музикален инструмент. Той може да пресъздаде всички нюанси на човешките настроения, емоции, душевни или физически състояния. Той може да опише реални или фантастични картини, образи, същества… И като всеки музикален инструмент изисква ежедневни упражнения. А за никого не е тайна, че най-великите музиканти от крехка детска възраст свирят ежедневно, понякога дори пренебрегвайки игри, младежки занимания, хобита, увлечения.

Отдаването на музикалния инструмент и ежедневното опознаване на неговите възможности превръща музиканта в несравним талант. Ежедневното докосване както до родния, така и до чуждия език, постоянството в заниманията, независимо дали те са четене на текстове, търсене на информация за любими актьори, екзотични дестинации за пътешествия, професионални термини, слушане на песни, и какво ли още не, превръща езикът в този инструмент, който ние бихме искали да звучи при разговорите ни с други хора.

Оставяйки нашия музикален инструмент определено време недокоснат, когато отново решим да свирим на него, той ще има нужда от избърсване на праха, от настройка, от нови упражнения, за да възвърне своето звучене. Езикът е безценен дар! Грижите за него са същите, каквито полага всеки изключителен музикант към своя инструмент!

                                                                                                            Ирена Младенова
                                                                                                            април, 2018 година
​

​Скъпи Учители, МОЛЯ, опитайте да говорите с тихи, спокойни и мили гласове на децата, с които всеки ден животът ви среща! Може и да ви е малко трудничко в началото, но само след няколко дни ще откриете, че те ви слушат повече, че дори и бърборковците са станали по-тихи. Тогава децата, които наистина искат да чуят вашите думи, ще се приближат до вас. А малко по-късничко ще ги последват и другите. Може и да не са особено ентусиазирани, но ще започнат да уважават вашите занимания и да не пречат на тези, които се интересуват от вашите думи.

Скъпи Учители, тези от вас, които го правят и знаят колко е важно да говорим с мил и приятен глас на децата, моля обърнете внимание на тези, които все още се съмняват в това… Помолете ги като колеги и приятели, те ще послушат именно вас, не мен, която съм им далечна и непозната.

Мили Деца, може би си струва да поговорите спокойно и открито с вашите учители. Сигурно е възможно да се намери решение, което да е за по-добро на всички….

Мили Родители, добре би било да поговорите с вашите деца и ако откриете, че дори мъничка част от написаното важи и за техните учители, и за училището, което посещават, то със сигурност ще можете да намерите начин да изискате да се говори с вашите деца с тих и спокоен глас.

Гласът ни притежава изключително могъща сила. С него можем да направим чудеса… Някои са сътворили светове, други….. са ги унищожили… Важно е как го използваме, нали?!

Повод за този апел е един разговор. Не от тези, които задълбават в търсене на причини, следствия или решения. Просто имах интересен разговор с едно малко момиченце, красиво, мило, усмихнато, жизнерадостно. За училище, за уроци, за учители… Детето е в начално училище… Не че не бях чувала и друг път подобни неща, на тези,  които тя ми каза, но едно от тях особено ме впечатли. Впечатли ме с простотата на обяснението и добавеното след него… свиква се.

Та, разказвайки ми за един от предметите, които изучават, стана въпрос и за учителката.
- Добра е! – каза момиченцето. И след кратка пауза добави - Но и тя много вика.
След още малко продължи: - Но така и така децата най-много слушат учителите, които викат.

Аз не можах да свържа нещата логично и попитах простичко: - Защо?, а тя ми отговори: - За да не викат…

​Не за да научат по-лесно, не за да чуят повече… а за да не им се вика…

Всъщност дълбоко се натъжих и целия следобед имах усещането за безпомощност, безсилие, покруса…
Децата прекарват в училище много време… И също толкова много се говори за проблемите, които са от всякакво естество: за учебните програми, за непосилните домашни, тежките раници и т. н.
Вярвам, че и на учителите не им е лесно. Признавам, че не мога да се поставя на тяхно място.

Но бих искала да задам един единствен въпрос: Кой обича да му се вика?

Аз лично не познавам човек, на който да му е много приятно да му викат. Дори и тези, които повишават тон, тоест, те самите викат, когато на тях им се повиши тон, съвсем не изглеждат щастливи и доволни от това.

И решава ли се по някакъв начин дори и един от „големите“ проблеми в училище с викане?!

Потърпевши са и децата, и учителите. Опосредствано и родителите… И попадат в един омагьосан кръг. Учителите викат, нивото им на неспокойствие нараства, едва ли се чувстват особено добре. Гласовете им спадат, както и качеството им на работа; изморяват се (то си е трудоемко викането), получават главоболие (от шума)… и още кой знае какво... И не им е особено „щастливо“ да ходят в училище.

Децата „свикват“. На какво? Да не реагират, да си премълчават, да изчакват края на часа, без много много да се интересуват от предмета; да знаят, че това поведение спрямо тях не е добро, но да го понасят; да намразват предмета, просто защото мразят да им се вика! И да не им е особено „щастливо“ да ходят на училище!

Но и едните и другите са всеки ден в училище заедно… не много щастливи….

И кой има някаква полза от всичко това?

А може би е добре да си зададем въпросите: Какви качества развиват в себе си децата, които „свикват“ с това да им се вика? Какви хора стават след това? Какви връзки и взаимоотношения изграждат? Не е ли логично и те да викат, за да ги слушат? В семейството, в работата… Или да си мълчат и „да свикват“… Убедена съм, че нито един родител не иска да се случи подобно нещо с неговото дете. А аз не бих искала това да се случва с което и да е дете на света… Но да не говоря за целия свят, защото сме тук и сега, в България… И вярвам, че е възможно с една такава малка, но много съществена стъпка да се започне една много съществена промяна.

Всички наблюдаваме едно нарастващо напрежение между хората, а това се пренася и върху децата ни… Искаме ли те да живеят в един още по-напрегнат свят?!… А нали ние им го завещаваме!!!…

От позицията на човек, работещ с хора от различни възрасти и с особено отношение към работата с човешкия глас, ВИ МОЛЯ да опитате поне няколко последователни дни да използвате най-добрите тонове на своя глас. Това е вълшебство, което не изисква много усилия, тъй-като всеки един от нас борави със своя глас без да се замисля. Минималното усилие е да го направим по-тих, по-мек и той започва да звучи по друг начин. Всеки човек има своя персонализиран речник, за него сега не бих се осмелила да говоря. Но за модерирането на гласа знам със сигурност какво би могло да донесе – повече спокойствие за всички, което не е никак малко за начало. По-добри резултати в работата и за децата, и за учителите. Повече усвоен материал - качествено. И много по-добри взаимоотношения.

Което е най-важното.

Скъпи Учители, моля, опитайте!

Ирена Младенова
февруари, 2017 година