Той затвори внимателно вратата след себе си и бавно се отправи към дъното на коридора. По навик оправи вратовръзката си и приглади реверите на сакото си. Плъзна поглед по стените на коридора, където само преди дни с учениците бяха подредили новата изложба „България в снимки“… Дали щеше да се върне отново тук?
Знаеше, че този момент все някога щеше да настъпи, но сега и умът, и тялото, и сърцето му отказваха да го приемат. Стъпало след стъпало се доближаваше до голямата входна врата, която все още не му се искаше да отвори за последен път. Училището се бе превърнало в негов дом. Особено след като остана вдовец (а децата му отдавна живееха в чужбина) и имаше много малко къщна работа, той прекарваше времето си тук в този малък оазис от детска глъч, книги, нови, значително по-млади колеги и неизменните административни задължения, на които отдавна не позволяваше да помрачат обичта му към професията. Миг, преди да посегне към вратата, чу забързани стъпки по стълбите и се усмихна. Това момче със сигурност щеше да продължи да прескача стъпалата, докато го държат краката му… Сякаш му бе невъзможно да слиза стъпало по стъпало…
- Учителю, Симеонов… Искаше ми се да се сбогувам насаме с Вас... Там горе….
„Калояне, колко пъти ще променяме разговорът от Вие на ти… Вече повече от десет години сме колеги….“ – рече благо на ума си възрастният историк и се върна назад във времето, когато този немирен хлапак го изучаваше любопитно от третия чин, подпрял нехайно рошавата си главица с длан, попивайки жадно разказите му. И години след това се върна в училището с молба за преподавател по история… Превърнал бе детското си любопитство в една достойна професия.
- Калояне, сбогуването е в сърцата на хората – промълви учителят. - А аз не искам да се сбогувам. Току-виж утре сутрин пак съм пристигнал рано, рано…
В сумрачния коридор се настани лека, конфузна тъга…
- Ааааа, този път, не! – каза решително Калоян, учуден от самия себе си. - Може ли да ми дадете за момент вашия стар, пиратски компас?
Учителят извади от десния джоб на сакото си малкия метален предмет, който споделяше неизменно целия му професионален път и го подаде на младия мъж.
- Вижте, посоката днес е ясна! - стрелката застина на нея без колебание. - Италия, Милано, „Ла Скала“, дъщеря ви, внучката ви, която все отлагате да видите как танцува… Скоро ще участва в „Лешникотрошачката“, нали? Честно, не бих искал утре сутринта да ви видя отново тук… И освен това, ще чакам да се върнете, да показвате снимки, да разказвате само както Вие умеете… Готов ли е багажът Ви? Имате ли нужда от помощ? Аз днес не съм зает…
Учителят слушаше забързаните думи на Калоян и топлина изпълваше сърцето му. Калоян винаги говореше бързо, когато беше особено развълнуван. Правеше го от дете, правеше го и в часовете си, когато някоя от любимите му исторически теми предизвикаше спор между учениците.
- Ако всичко вече е подготвено, можем по-късничко да пием по питие при Катето. А за утре вече се разбрахме, нали? – отекнаха последните думи на Калоян. - Ето, следвайте тази посока… така както Вие ни разказвахте…
Младият мъж протегна ръка и подаде компаса на своя любим учител. Лъч светлина попадна върху гладката му, добре подържана метална повърхност и малко слънчево зайче пробяга по отсрещната стена. Учителят протегна своята и затвори внимателно ръката на своя ученик.
- Задръжте го. На Вас повече ще ви трябва. И както винаги, потупа меко по рамото развълнувания младеж. Сега вече можеше да премине през тази врата. Беше му леко и радостно. Тъгата беше отишла да си играе със слънчевото зайче.
Калоян стисна силно компаса, сякаш се страхуваше де не изчезне. Мислите му го върнаха към онези дни, в които с нетърпение очакваше Учителят да извади малкия метален предмет, да отвори внимателно капачето и да изрече тихо и тайнствено:
- Днес посоката е… Франция, XVIII век…
И да последва нова, вълнуваща история, разказана така, че да остане дълбоко в душата ти. И след години да бъде решаваща в избора ти на професия, на смисъл на живот. Толкова малък детайл, толкова важна следа…
Младият историк проследи с обич отдалечаващата се фигура с гордо вдигнатата глава, с изправените рамене и една мисъл на Платон си проби път между напиращите сълзи и усещането за раздяла с любим човек:
„Този, който иска да се развива правилно… трябва още в младежките си години да търси красивите форми… Въз основа на тях трябва да породи в себе си чисти мисли. Така скоро ще разбере, че красотата на една форма е сродна с тази на друга и че във всяка една форма красотата е една и съща.“
Така е и с красотата на човешките души…
Ирена Младенова
март, 2019 година
Фрагмент от картината на Денислав Тодоров „Освобождение“, Литография
RSS Feed