1
- Можеш ли да намалиш малко…
- Кое, музиката ли?
- Не, скоростта.
- Защо?
- Защото наблюдавам един свят, който агонизира… Моля те…
- Добре, пътуваме стотици години из безбрежната шир, минавали сме през стотици светове, този с какво е различен?
- Изглежда тежко ранен. Излъчва страх, болка, тъга, самота или поне това показва екрана. Да се приближим.
- Интересно, на мен ми изглежда великолепно – зелено, синьо, бяло, обединени от нежно бледо-лилаво сияние.
- Това е самата планета, но нейните обитатели са на този екран. Виж, нещо им се е случило…
- Както обикновено – война, завладяване на нови територии, борба за власт…
- Привидно не е точно това.
- Може би сами са решили да приключат своя път?!
- Шегуваш се, животът има способността да се залови за невидимата нишка, наречена надежда и де се възроди отново и отново хиляди пъти.
- Тогава да продължим, няма защо да се тревожиш.
- Но това е в моята същност, да се тревожа за разни неща и да намирам начин да им помогна.
- Не, този път не, миналият ни отне почти една светлинна година…
- Но този свят умира.
- Може и да умре, няма да е първият, но вярвам, че ще оцелее. Тежко са го ранили или е наранил сам себе си.
- Моля те, дай ми поне време да разбера какво се е случило.
- Колко време?
- За къде бързаш?
- Не бързам, но моята същност е движението и всяко спиране малко ме напряга.
- Моля те, направи го за мен, любопитно ми е…
- Добре, но не се мотай много. Едва ли тези същества си заслужават вниманието. Вероятно са лакоми, егоистични, мразят се един други му, искат много от всичко и веднага и така се самоунищожават…
- Може ли все пак да ме оставиш да разгледам и ще ти разкажа после.
- Оставям те. До когато…
2
- Привърши ли с наблюдението си…
- Помогни ми мъничко, имам нужда от твоята гледна точка, защото всичко ми изглежда доста странно. Анализът показва, че тук има всичко необходимо не само за оцеляването, но и за живот на доста развито ниво. Но има много повреди по линията на използване на ресурсите. Къде ли се крие проблемът?
- Добре, ще ти помогна, но само мъничко.
- Дадено им е съвършено тяло, което може да се възстановява и след много тежки травми.
- Но повечето от тях го пренебрегват и не се грижат добре за него, да не говорим, че го тровят.
- Дадени са им чувства и емоции, които да споделят с другите.
- Не виждам високо ниво на споделяне, да не говорим за разкриване на чувства.
- Устроени са да живеят в общности и им е дадена солидарността и взаимната връзка.
- Но действията им не показват, че го разбират особено добре.
- Освен че им е дарена безусловната любов, са им изпратени и други живи същества, които да ги обичат безусловно… виж колко са сладки и пухкави…
- Моля те, не се разнежвай... Това си е техният свят, с както те впечатли толкова, че цяла вечност ги наблюдаваш. Погледни само какво са направили с природата и жизнено важните за тяхното съществуване ресурси… Показателите вече са ясни… те умират…
- Имаш грешка.
- Нямам. Ако не сега, то в близките 100-тина години ще се самоунищожат.
- Виж тук… Вляво.. Има една мъничка светла точица…
- Твърде малка е…
- Но ти знаеш какво означава… и познаваш силата ѝ. Способна е да обърне хода на историята.
- Да, така е. Но те в момента са се оставили да ги обземе паниката.
- Така е, не го отричам. Но точицата не е изчезнала. Значи има кой да я поддържа.
- Все ми е едно. Омръзна ми вече. Хайде да си тръгваме. Висим тук пред един самоунищожаващ се свят, а знаеш, че на мен ми харесва съзиданието. Да виждам как се развиват светове, да им се радвам, да подпомагам мъничко процеса, почти неусетно, за да го обнадеждавам и окрилявам… тук не виждам смисъл.
- Моля те, нека останем още мъничко. Колко е то в сравнение с нашето безвремие.
- Добре, предавам се.
3
- Свърши ли вече.
- Нивото ми на интерес се повишава. Наблюдавах много интересни случаи: нежност, проявена в тежък момент; помощ към непознат; отзивчивост; състрадание; търпение; влюбват се дори сега; раждат се деца; присъствието тук и сега без излишни фойерверки; състояние на мир, покой и смиреност… Да, не е в глобален план, но съществува!
- Наистина ме впечатли с твърдоглавието си. Ти забравяш колко малко същества сме срещнали до сега, които наистина се грижат за цялостното си съществуване и достигат баланс във физическо и духовно, емоционално и рационално... Тръгваме, те все пак имат свободен избор!
- Моля те, разреши ми да им влея една лилава доза… само една мъничка доза, с която да подсиля светлата точица, моля те…
- Нямат нужда от това.
- Всеки има нужда…
- Ще се справят и сами, стига да запомнят през какво са минали и какво се е оказало най-важното за тях. Тръгваме...
- Вече натиснах лилавия бутон и то два пъти, можем да тръгваме…
- Ех, това съчувствие и непокорност…
- Те са част от божественото, което носим!
. . .
Леко трепна с клепачи…
Диша!
Сега има нужда само от спокойна обстановка, от нашата любов и грижа.
Това достатъчно ли е.
Напълно.
Тялото има изключителната способност да се захваща за последната капчица живот и да се възражда.
Как някой може да се захване за капчица?
Можеш ли да си представиш формата на капчицата. И човешкото тяло около нея, свитичко, сякаш цялата я обгръща.
Но капчицата е толкова малка…
Всичко е само привидно малко или голямо. Но мога да ти дам друг пример – като кученцето, което се е свило на кълбо. И си представи как в това кълбо има още едно кълбо… нещо такова. И не се забелязва никаква граница между двете тела.
Това ли била последната капчица надежда…
- Можеш ли да намалиш малко…
- Кое, музиката ли?
- Не, скоростта.
- Защо?
- Защото наблюдавам един свят, който агонизира… Моля те…
- Добре, пътуваме стотици години из безбрежната шир, минавали сме през стотици светове, този с какво е различен?
- Изглежда тежко ранен. Излъчва страх, болка, тъга, самота или поне това показва екрана. Да се приближим.
- Интересно, на мен ми изглежда великолепно – зелено, синьо, бяло, обединени от нежно бледо-лилаво сияние.
- Това е самата планета, но нейните обитатели са на този екран. Виж, нещо им се е случило…
- Както обикновено – война, завладяване на нови територии, борба за власт…
- Привидно не е точно това.
- Може би сами са решили да приключат своя път?!
- Шегуваш се, животът има способността да се залови за невидимата нишка, наречена надежда и де се възроди отново и отново хиляди пъти.
- Тогава да продължим, няма защо да се тревожиш.
- Но това е в моята същност, да се тревожа за разни неща и да намирам начин да им помогна.
- Не, този път не, миналият ни отне почти една светлинна година…
- Но този свят умира.
- Може и да умре, няма да е първият, но вярвам, че ще оцелее. Тежко са го ранили или е наранил сам себе си.
- Моля те, дай ми поне време да разбера какво се е случило.
- Колко време?
- За къде бързаш?
- Не бързам, но моята същност е движението и всяко спиране малко ме напряга.
- Моля те, направи го за мен, любопитно ми е…
- Добре, но не се мотай много. Едва ли тези същества си заслужават вниманието. Вероятно са лакоми, егоистични, мразят се един други му, искат много от всичко и веднага и така се самоунищожават…
- Може ли все пак да ме оставиш да разгледам и ще ти разкажа после.
- Оставям те. До когато…
2
- Привърши ли с наблюдението си…
- Помогни ми мъничко, имам нужда от твоята гледна точка, защото всичко ми изглежда доста странно. Анализът показва, че тук има всичко необходимо не само за оцеляването, но и за живот на доста развито ниво. Но има много повреди по линията на използване на ресурсите. Къде ли се крие проблемът?
- Добре, ще ти помогна, но само мъничко.
- Дадено им е съвършено тяло, което може да се възстановява и след много тежки травми.
- Но повечето от тях го пренебрегват и не се грижат добре за него, да не говорим, че го тровят.
- Дадени са им чувства и емоции, които да споделят с другите.
- Не виждам високо ниво на споделяне, да не говорим за разкриване на чувства.
- Устроени са да живеят в общности и им е дадена солидарността и взаимната връзка.
- Но действията им не показват, че го разбират особено добре.
- Освен че им е дарена безусловната любов, са им изпратени и други живи същества, които да ги обичат безусловно… виж колко са сладки и пухкави…
- Моля те, не се разнежвай... Това си е техният свят, с както те впечатли толкова, че цяла вечност ги наблюдаваш. Погледни само какво са направили с природата и жизнено важните за тяхното съществуване ресурси… Показателите вече са ясни… те умират…
- Имаш грешка.
- Нямам. Ако не сега, то в близките 100-тина години ще се самоунищожат.
- Виж тук… Вляво.. Има една мъничка светла точица…
- Твърде малка е…
- Но ти знаеш какво означава… и познаваш силата ѝ. Способна е да обърне хода на историята.
- Да, така е. Но те в момента са се оставили да ги обземе паниката.
- Така е, не го отричам. Но точицата не е изчезнала. Значи има кой да я поддържа.
- Все ми е едно. Омръзна ми вече. Хайде да си тръгваме. Висим тук пред един самоунищожаващ се свят, а знаеш, че на мен ми харесва съзиданието. Да виждам как се развиват светове, да им се радвам, да подпомагам мъничко процеса, почти неусетно, за да го обнадеждавам и окрилявам… тук не виждам смисъл.
- Моля те, нека останем още мъничко. Колко е то в сравнение с нашето безвремие.
- Добре, предавам се.
3
- Свърши ли вече.
- Нивото ми на интерес се повишава. Наблюдавах много интересни случаи: нежност, проявена в тежък момент; помощ към непознат; отзивчивост; състрадание; търпение; влюбват се дори сега; раждат се деца; присъствието тук и сега без излишни фойерверки; състояние на мир, покой и смиреност… Да, не е в глобален план, но съществува!
- Наистина ме впечатли с твърдоглавието си. Ти забравяш колко малко същества сме срещнали до сега, които наистина се грижат за цялостното си съществуване и достигат баланс във физическо и духовно, емоционално и рационално... Тръгваме, те все пак имат свободен избор!
- Моля те, разреши ми да им влея една лилава доза… само една мъничка доза, с която да подсиля светлата точица, моля те…
- Нямат нужда от това.
- Всеки има нужда…
- Ще се справят и сами, стига да запомнят през какво са минали и какво се е оказало най-важното за тях. Тръгваме...
- Вече натиснах лилавия бутон и то два пъти, можем да тръгваме…
- Ех, това съчувствие и непокорност…
- Те са част от божественото, което носим!
. . .
Леко трепна с клепачи…
Диша!
Сега има нужда само от спокойна обстановка, от нашата любов и грижа.
Това достатъчно ли е.
Напълно.
Тялото има изключителната способност да се захваща за последната капчица живот и да се възражда.
Как някой може да се захване за капчица?
Можеш ли да си представиш формата на капчицата. И човешкото тяло около нея, свитичко, сякаш цялата я обгръща.
Но капчицата е толкова малка…
Всичко е само привидно малко или голямо. Но мога да ти дам друг пример – като кученцето, което се е свило на кълбо. И си представи как в това кълбо има още едно кълбо… нещо такова. И не се забелязва никаква граница между двете тела.
Това ли била последната капчица надежда…
Ирена Младенова
март 2020
март 2020
RSS Feed