Наближават Коледните и Новогодишни празници. За накои те са извор на благодат, свързани с топлината на родния дом, с уюта на семейните трапези, с радостта от споделени мигове, ровене в стари албуми, смях, нежност и зареждане с нови сили за предстоящата нова година. Подаръците са подготвени, коледната украса блести, отдавна са купени самолетните билети за връщащите се от странство. Очакването е толкова истинско и живо, празниците ще са щастливи и вдъхновяващи! Пожелаваме на всеки това усещане!

За други обаче, не са чак толкова светли и жизнеутвържадаващи. Въпреки желанието да се празнува с близките поне на Коледа, за да поомекнат отдавна влошени семейни взаимоотношения (което всеки един човек желае), тези празници се превръщат в поредната среща с родители и родственици, с които нещо е недоизказано, някой е недоразбран, където почти винаги се появява някакъв неудобен (за празниците) дисонас.

Обикновено срещите са в дома на родителите, от където всъщност са се появили развиващите се във времето неразбирателства. Как да се отвори вратата на този дом, в който не всеки се е чувствал желан, обичан, подкрепян, да не говоим за малтретиран или унижаван? Кой да направи решителната стъпка за промяна на многогодишната семейна „неуредица“? Къде да се потърси изворът на истинското семейно щастие, което да отвори нов път за всеки един от членовете на семейството? Защото всеки го заслужава! И най-вече родителите, а чрез тях и децата (няма значение колко са пораснали), най-сетне могат да намерят своето място в живота и продължат пътя си като достойни хора.

Отговори и напътствия бихте могли да намерите в книгата на Хоан Гарига Бакарди „Къде са монетите?“. За да отворите вратата на родния си дом с обич и благодарност, за да превърнете празниците в щастие и благодат, за да продължите пътя си спокойни и изпълнени със сила! 


Възползвайте се от 20% намаление, като използвате 🎄код за отстъпка KOLEDA20🎄, 
​при поръчка на книгата до 15 декември!

​

Тази сутрин Негово Сияйно Светейшество бе устроило грандиозен
спектакъл за появяването си. Огромната зала блестеше в любимите му
цветове - от огнено червено през искрящо оранжево, до едва забележимо светло
жълто. Декоративните елементи на купола и по копринените завеси бяха
златисти и през ефирните тъкани се прокрадваха светли лазурно сини щрихи,
подсилени със сиви контури. Настъпваше момента на появяването му...

Повърхността на чудната зала се набразди едва доловимо, да изглежда още
по-красива и замря в очакване. Всички детайли на Божествено творение поеха
дъх и разпръснаха искри по възможно най-прекрасния начин.
Миг на затъмнение и Сияйното Величие пристъпи уверено. Първо като
нежна алена дъга. После събра в себе си всичкото огнено-червено, пръснато из
залата и се появи в целия си блясък. Изгря. Червеното се превърна в синьо –
синьо небе, синьо море! Приказните облаци, които до сега декорираха това
пищно тържество се заеха със своите ежедневни разходки по небосклона.

​Настъпи нов ден!

                                                                                                                               Ирена Младенова
                                                                                                                         ноември, 2021 година

1
- Можеш ли да намалиш малко…
 - Кое, музиката ли?
 - Не, скоростта.
 - Защо?
 - Защото наблюдавам един свят, който агонизира… Моля те…
 - Добре, пътуваме стотици години из безбрежната шир, минавали сме през стотици светове, този с какво е различен?
 - Изглежда тежко ранен. Излъчва страх, болка, тъга, самота или поне това показва екрана. Да се приближим.
 - Интересно, на мен ми изглежда великолепно – зелено, синьо, бяло, обединени от нежно бледо-лилаво сияние.
 - Това е самата планета, но нейните обитатели са на този екран. Виж, нещо им се е случило…
 - Както обикновено – война, завладяване на нови територии, борба за власт…
 - Привидно не е точно това.
 - Може би сами са решили да приключат своя път?!
 - Шегуваш се, животът има способността да се залови за невидимата нишка, наречена надежда и де се възроди отново и отново хиляди пъти.
 - Тогава да продължим, няма защо да се тревожиш.
 - Но това е в моята същност, да се тревожа за разни неща и да намирам начин да им помогна.
 - Не, този път не, миналият ни отне почти една светлинна година…
 - Но този свят умира.
 - Може и да умре, няма да е първият, но вярвам, че ще оцелее. Тежко са го ранили или е наранил сам себе си.
 - Моля те, дай ми поне време да разбера какво се е случило.
 - Колко време?
 - За къде бързаш?
 - Не бързам, но моята същност е движението и всяко спиране малко ме напряга.
 - Моля те, направи го за мен, любопитно ми е…
 - Добре, но не се мотай много. Едва ли тези същества си заслужават вниманието. Вероятно са лакоми, егоистични, мразят се един други му, искат много от всичко и веднага и така се самоунищожават…
 - Може ли все пак да ме оставиш да разгледам и ще ти разкажа после.
 - Оставям те. До когато…

2
 - Привърши ли с наблюдението си…
 - Помогни ми мъничко, имам нужда от твоята гледна точка, защото всичко ми изглежда доста странно. Анализът показва, че тук има всичко необходимо не само за оцеляването, но и за живот на доста развито ниво. Но има много повреди по линията на използване на ресурсите. Къде ли се крие проблемът?
 - Добре, ще ти помогна, но само мъничко.
 - Дадено им е съвършено тяло, което може да се възстановява и след много тежки травми.
 - Но повечето от тях го пренебрегват и не се грижат добре за него, да не говорим, че го тровят.
 - Дадени са им чувства и емоции, които да споделят с другите.
 - Не виждам високо ниво на споделяне, да не говорим за разкриване на чувства.
 - Устроени са да живеят в общности и им е дадена солидарността и взаимната връзка.
 - Но действията им не показват, че го разбират особено добре.
 - Освен че им е дарена безусловната любов, са им изпратени и други живи същества, които да ги обичат безусловно… виж колко са сладки и пухкави…
 - Моля те, не се разнежвай... Това си е техният свят, с както те впечатли толкова, че цяла вечност ги наблюдаваш. Погледни само какво са направили с природата и жизнено важните за тяхното съществуване ресурси… Показателите вече са ясни… те умират…
 - Имаш грешка.
 - Нямам. Ако не сега, то в близките 100-тина години ще се самоунищожат.
 - Виж тук… Вляво.. Има една мъничка светла точица…
 - Твърде малка е…
 - Но ти знаеш какво означава… и познаваш силата ѝ. Способна е да обърне хода на историята.
 - Да, така е. Но те в момента са се оставили да ги обземе паниката.
 - Така е, не го отричам. Но точицата не е изчезнала. Значи има кой да я поддържа.
 - Все ми е едно. Омръзна ми вече. Хайде да си тръгваме. Висим тук пред един самоунищожаващ се свят, а знаеш, че на мен ми харесва съзиданието. Да виждам как се развиват светове, да им се радвам, да подпомагам мъничко процеса, почти неусетно, за да го обнадеждавам и окрилявам… тук не виждам смисъл.
 - Моля те, нека останем още мъничко. Колко е то в сравнение с нашето безвремие.
 - Добре, предавам се.

3
 - Свърши ли вече.
 - Нивото ми на интерес се повишава. Наблюдавах много интересни случаи: нежност, проявена в тежък момент; помощ към непознат; отзивчивост; състрадание; търпение; влюбват се дори сега; раждат се деца; присъствието тук и сега без излишни фойерверки; състояние на мир, покой и смиреност… Да, не е в глобален план, но съществува!
 - Наистина ме впечатли с твърдоглавието си. Ти забравяш колко малко същества сме срещнали до сега, които наистина се грижат за цялостното си съществуване и достигат баланс във физическо и духовно, емоционално и рационално... Тръгваме, те все пак имат свободен избор!
 - Моля те, разреши ми да им влея една лилава доза… само една мъничка доза, с която да подсиля светлата точица, моля те…
 - Нямат нужда от това.
 - Всеки има нужда…
 - Ще се справят и сами, стига да запомнят през какво са минали и какво се е оказало най-важното за тях. Тръгваме...
 - Вече натиснах лилавия бутон и то два пъти, можем да тръгваме…
 - Ех, това съчувствие и непокорност…
 - Те са част от божественото, което носим!

. . .

Леко трепна с клепачи…
Диша!
Сега има нужда само от спокойна обстановка, от нашата любов и грижа.
Това достатъчно ли е.
Напълно.
Тялото има изключителната способност да се захваща за последната капчица живот и да се възражда.
Как някой може да се захване за капчица?
Можеш ли да си представиш формата на капчицата. И човешкото тяло около нея, свитичко, сякаш цялата я обгръща.
Но капчицата е толкова малка…
Всичко е само привидно малко или голямо. Но мога да ти дам друг пример – като кученцето, което се е свило на кълбо. И си представи как в това кълбо има още едно кълбо… нещо такова. И не се забелязва никаква граница между двете тела.
Това ли била последната капчица надежда…
​

Ирена Младенова
​март 2020
​

Той затвори внимателно вратата след себе си и бавно се отправи към дъното на коридора. По навик оправи вратовръзката си и приглади реверите на сакото си. Плъзна поглед по стените на коридора, където само преди дни с учениците бяха подредили новата изложба „България в снимки“… Дали щеше да се върне отново тук?
Знаеше, че този момент все някога щеше да настъпи, но сега и умът, и тялото, и сърцето му отказваха да го приемат. Стъпало след стъпало се доближаваше до голямата входна врата, която все още не му се искаше да отвори за последен път. Училището се бе превърнало в негов дом. Особено след като остана вдовец (а децата му отдавна живееха в чужбина) и имаше много малко къщна работа, той прекарваше времето си тук в този малък оазис от детска глъч, книги, нови, значително по-млади колеги и неизменните административни задължения, на които отдавна не позволяваше да помрачат обичта му към професията. Миг, преди да посегне към вратата, чу забързани стъпки по стълбите и се усмихна. Това момче със сигурност щеше да продължи да прескача стъпалата, докато го държат краката му… Сякаш му бе невъзможно да слиза стъпало по стъпало…

 - Учителю, Симеонов… Искаше ми се да се сбогувам насаме с Вас... Там горе….

„Калояне, колко пъти ще променяме разговорът от Вие на ти… Вече повече от десет години сме колеги….“ – рече благо на ума си възрастният историк и се върна назад във времето, когато този немирен хлапак го изучаваше любопитно от третия чин, подпрял нехайно рошавата си главица с длан, попивайки жадно разказите му. И години след това се върна в училището с молба за преподавател по история… Превърнал бе детското си любопитство в една достойна професия.

 - Калояне, сбогуването е в сърцата на хората – промълви учителят. - А аз не искам да се сбогувам. Току-виж утре сутрин пак съм пристигнал рано, рано…

В сумрачния коридор се настани лека, конфузна тъга…

 - Ааааа, този път, не! – каза решително Калоян, учуден от самия себе си. - Може ли да ми дадете за момент вашия стар, пиратски компас?

Учителят извади от десния джоб на сакото си малкия метален предмет, който споделяше неизменно целия му професионален път и го подаде на младия мъж.

 - Вижте, посоката днес е ясна! - стрелката застина на нея без колебание. - Италия, Милано, „Ла Скала“, дъщеря ви, внучката ви, която все отлагате да видите как танцува… Скоро ще участва в „Лешникотрошачката“, нали? Честно, не бих искал утре сутринта да ви видя отново тук… И освен това, ще чакам да се върнете, да показвате снимки, да разказвате само както Вие умеете… Готов ли е багажът Ви? Имате ли нужда от помощ? Аз днес не съм зает…

Учителят слушаше забързаните думи на Калоян и топлина изпълваше сърцето му. Калоян винаги говореше бързо, когато беше особено развълнуван. Правеше го от дете, правеше го и в часовете си, когато някоя от любимите му исторически теми предизвикаше спор между учениците.

- Ако всичко вече е подготвено, можем по-късничко да пием по питие при Катето. А за утре вече се разбрахме, нали? – отекнаха последните думи на Калоян.  - Ето, следвайте тази посока… така както Вие ни разказвахте…

Младият мъж протегна ръка и подаде компаса на своя любим учител. Лъч светлина попадна върху гладката му, добре подържана метална повърхност и малко слънчево зайче пробяга по отсрещната стена. Учителят протегна своята и затвори внимателно ръката на своя ученик.

 - Задръжте го. На Вас повече ще ви трябва. И както винаги, потупа меко по рамото развълнувания младеж. Сега вече можеше да премине през тази врата. Беше му леко и радостно. Тъгата беше отишла да си играе със слънчевото зайче.

Калоян стисна силно компаса, сякаш се страхуваше де не изчезне. Мислите му го върнаха към онези дни, в които с нетърпение очакваше Учителят да извади малкия метален предмет, да отвори внимателно капачето и да изрече тихо и тайнствено:

- Днес посоката е… Франция, XVIII век…

И да последва нова, вълнуваща история, разказана така, че да остане дълбоко в душата ти. И след години да бъде решаваща в избора ти на професия, на смисъл на живот. Толкова малък детайл, толкова важна следа…

Младият историк проследи с обич отдалечаващата се фигура с гордо вдигнатата глава, с изправените рамене и една мисъл на Платон си проби път между напиращите сълзи и усещането за раздяла с любим човек:

„Този, който иска да се развива правилно… трябва още в младежките си години да търси красивите форми… Въз основа на тях трябва да породи в себе си чисти мисли. Така скоро ще разбере, че красотата на една форма е сродна с тази на друга и че във всяка една форма красотата е една и съща.“

Така е и с красотата на човешките души…
                                                                                                            Ирена Младенова
                                                                                                            март, 2019 година
​

Всеки народ изпраща своите близки по различен начин. Както и по различен начин отбелязва, че все още помни хората, които са си заминали от този свят. Различни са обичаите, различни са начините на сбогуване, различни са ритуалите. Привидно… Всъщност в дълбоката си същност всички тези различия ни водят към едно и също нещо – да помним предците си и да им отдадем заслужената благодарност и признание, защото без тях ние самите няма да сме тук. Без това, което те са направили или не са, нашият живот не би бил такъв. И част от изразяването на тази признателност се вижда в поддържането на гробищните паркове… не от фирми или различни организации, а от наследниците, синове и дъщери, близки родственици. И по това може много да се разбере за един народ…

Оставяйки настрана дълбоко философския аспект на смъртта и края на живота ни, към който всички неминуемо вървим, отношението на съвременните поколения към последния пристан на хората, тоест към гробовете, е меко казано безхаберно… Общото що-годе добро състояние не прикрива занемарения вид на безкрайно много гробове, паметници, пътечките между тях, пластмасовите кутийки, чашки, пликове, изпочупени плочи и какво ли не… Не напразно по света много гробищни паркове се считат за едни от най-красивите паркове, а така ли е в България? Къде са синовете и дъщерите на хора, починали в последните 10-20 години, да почистят плевелите и да посадят здравец и рози на гробовете на своите родители? Дори гробовете на именити българи, писатели, изтъкнати граждани, политици, историци, културни дейци, национални герои от наскоро изминалия 20 век са потънали в забрава…

Пътувайки извън България винаги намирам време да посетя някой гробищен парк… и нескрито се възхищавам на грижата, която се полага за тези места по света. Цветя, чисти алеи, здрави пейки, течащи фонтани, чешми… Няма да сбъркам, ако кажа - красиво… Хората помнят, благодарни са, смирени са пред лицето на смъртта, срещата с която, според мен, би трябвало да ни прави по-човечни и по-добри. Поколение, което забравя предците си, не би могло да даде пример на децата си… Казват, че не било важно да се ходи по гробища, ако приживе не си се държал добре с покойника… или че душата не се намирала в гроба… Мястото не било от значение, ако си спомняш с добро починалия… Вероятно във всичко това има истина… И все пак там където се отдава последна почит към близък човек е определено местенце, което физически съществува и то е толкова малко, 2-3 квадратни метра  и е много тъжно да изглежда смазано от забрава и безхаберие.

Колко коства да се подържа един гроб? И кой да го направи? Преди няколко дни в Централни софийски гробища двама мъже ми предложиха помощ /търсеха си работа/, но аз вярвам, че за това отношение не може да се плати на чужд човек. Че да се грижиш за гроб е нещо много лично и означава да дариш още малко време на важен за теб, скъп спомен. Че отговорността на всички живи е да тачат паметта на предците си и да я показват, като изграждат с любов и красота последния пристан на смътните човешки тела.

​Пък душата - тя знае къде да иде!

                                                                                                           Ирена Младенова
                                                                                                            октомври, 2018 година
​​