Събота сутрин. Малка група деца илюстрират историята, която сами измислят. Те са в един друг свят, който е нито близо, нито далеч, той просто е в друго измерение. В това на тяхното въображение. Той е много пъстър и забавен. В него има водопад, който тече нагоре, стълби от цветя, които се издигат към небето, пещера с лилави каменни конници, които изпълняват по едно желание, гора с невидими дървета и странни животни в нея и най-странното от всички място е това, на което мислите се превръщат в реалност.
Моята роля е да оформя всички тези приказни неща на испански език, за да могат тези деца по-лесно да учат, използвайки най-могъщата си сила – мисълта и най-големия вълшебник – въображението!
Именно в тази събота действието вече се развиваше в пещерата и внимателно ги насочих към избор на професия – не защото „трябва“ да са готови за това, а защото чрез „Бих искал да бъда….“ мога да добавя незабелязано и леко към техните понятие за испанска граматика още едно време.
Имала съм стотици ученици в различните образователни форми, в които съм работила и до този момент никой не беше пожелал в мечтите си професията Учител. Но има и вълшебни съботи като тази, в която едно дете спокойно изрече „Аз бих искал да бъда Учител…“
Признах на децата, че за първи път да го чувам. И че съм изненадана… Радвам се от сърце, когато във въображаем план моите ученици избират да бъдат поети, писатели, архитекти, актьори, балерини, пилоти, капитани… Няма добра или лоша професия. Но напоследък в нашата прекрасна България все по-малко деца мечтаят да станат Учители. Защо ли? А всички други професии по пътя на своето осъществяване преминават през дълго общуване с Учители.
Изпратих децата… Какви ли учители е имал Дими до сега, за да избере тази професия? И се върнах към спомена, в който за първи път трябваше да дам отговор на въпроса „Каква искаш да бъдеш, когато пораснеш?“. Беше в края на 1-ви клас и нашата прелестна Учителка Милка Дитова ни направи албум със снимки. Под всяка снимка тя грижливо изписа професията, която ѝ споделихме. Под моята снимка пишеше Учител. След години срещнах мой съученик, с който не се бяхме виждали много дълго време. Когато разбра каква е моята професия, той каза: „Винаги съм знаел, че ще станеш Учител!“
В спомените си се докоснах до тези хора, които бяха докоснали мен, за да продължа по техния път. Първата ми Учителка, тази от 1-ви клас, която беше като Ангел – красива, мила, елегантна, нежна и грижовна, в същото време и много взискателна, както и строга, когато се налагаше. Обожавах я. Учителите ми по Български език и Литература, с които заедно четяхме и рецитирахме, от които приех любовта към словото и писмеността. Учителите ми по История, които разказваха с обич и вдъхновение нашата история и с много уважение - световна история; Учителката ми по Музика, която свиреше на пианото, докато ние пеехме песни в часовете и с която слушахме на грамофона плочите на Балкантон с опери, симфонични концерти и изпълнения на известни певци. Учителите ми по Физическо възпитание – гимнастици и лекоатлети, които бяха и треньори в извънкласните ни занимания. Учителката ми Философия, етика и психология, с която разнищвахме въпросите за смисъла на живота, за любовта, семейството, приятелството, дългa към Родина и идеал. Учителят ми по Рисуване, благодарение на когото всички коридори в училище се превръщаха в картинна галерия от наши рисунки. Учителят ми по Военно дело, който беше полковник, съвсем истински, винаги облечен в своята униформа, спретнат, строен, силен и ни учеше да стреляме, да се ориентираме по карти, да спазваме заповеди по време на инсценирани военни атаки. Учителите ми по Труд и творчество, с които шиехме, бродирахме, готвехме, както и режехме метал и струговахме дърво в училищната работилница. Учителката ми по Биология, с която рисувахме в тетрадките растения, животни, кръвоносна система и копаехме в опитното поле... Мога да изреждам още и още. Всичките ми класни ръководители са били като наши родители в училище… Не си спомням случай, да не са се намесили справедливо в спорове и не особено добри наши прояви или да са оставили нещо нередно просто ей така да се размине. И разбира се, никой не оспорваше техните решения. А родител да каже нещо срещу Учител?!… Това никога не съм го чувала! Честно! Докато аз бях ученичка… Учителската професия тогава беше престижна, желана, добре платена на фона на останалите. Учителите бяха уважавани люде, към които се хранеше и обич и почитание.
Как да не иска човек да бъде като тях!
Бих искала да изразя искрената си благодарност към тези велики за моя живот личности! Някъде там в моето сърце и в моята душа завинаги е останал споменът за моите безценни примери! За моите Учители! Поклон пред тях!
Благодаря ти от сърце, Дими, че в тази пролетна съботна сутрин, ти пожела, макар и още съвсем мъничък, да бъдеш един ден Учител! Докато има деца, които избират тази професия, има надежда!
Ирена Младенова
април, 2019 година
Моята роля е да оформя всички тези приказни неща на испански език, за да могат тези деца по-лесно да учат, използвайки най-могъщата си сила – мисълта и най-големия вълшебник – въображението!
Именно в тази събота действието вече се развиваше в пещерата и внимателно ги насочих към избор на професия – не защото „трябва“ да са готови за това, а защото чрез „Бих искал да бъда….“ мога да добавя незабелязано и леко към техните понятие за испанска граматика още едно време.
Имала съм стотици ученици в различните образователни форми, в които съм работила и до този момент никой не беше пожелал в мечтите си професията Учител. Но има и вълшебни съботи като тази, в която едно дете спокойно изрече „Аз бих искал да бъда Учител…“
Признах на децата, че за първи път да го чувам. И че съм изненадана… Радвам се от сърце, когато във въображаем план моите ученици избират да бъдат поети, писатели, архитекти, актьори, балерини, пилоти, капитани… Няма добра или лоша професия. Но напоследък в нашата прекрасна България все по-малко деца мечтаят да станат Учители. Защо ли? А всички други професии по пътя на своето осъществяване преминават през дълго общуване с Учители.
Изпратих децата… Какви ли учители е имал Дими до сега, за да избере тази професия? И се върнах към спомена, в който за първи път трябваше да дам отговор на въпроса „Каква искаш да бъдеш, когато пораснеш?“. Беше в края на 1-ви клас и нашата прелестна Учителка Милка Дитова ни направи албум със снимки. Под всяка снимка тя грижливо изписа професията, която ѝ споделихме. Под моята снимка пишеше Учител. След години срещнах мой съученик, с който не се бяхме виждали много дълго време. Когато разбра каква е моята професия, той каза: „Винаги съм знаел, че ще станеш Учител!“
В спомените си се докоснах до тези хора, които бяха докоснали мен, за да продължа по техния път. Първата ми Учителка, тази от 1-ви клас, която беше като Ангел – красива, мила, елегантна, нежна и грижовна, в същото време и много взискателна, както и строга, когато се налагаше. Обожавах я. Учителите ми по Български език и Литература, с които заедно четяхме и рецитирахме, от които приех любовта към словото и писмеността. Учителите ми по История, които разказваха с обич и вдъхновение нашата история и с много уважение - световна история; Учителката ми по Музика, която свиреше на пианото, докато ние пеехме песни в часовете и с която слушахме на грамофона плочите на Балкантон с опери, симфонични концерти и изпълнения на известни певци. Учителите ми по Физическо възпитание – гимнастици и лекоатлети, които бяха и треньори в извънкласните ни занимания. Учителката ми Философия, етика и психология, с която разнищвахме въпросите за смисъла на живота, за любовта, семейството, приятелството, дългa към Родина и идеал. Учителят ми по Рисуване, благодарение на когото всички коридори в училище се превръщаха в картинна галерия от наши рисунки. Учителят ми по Военно дело, който беше полковник, съвсем истински, винаги облечен в своята униформа, спретнат, строен, силен и ни учеше да стреляме, да се ориентираме по карти, да спазваме заповеди по време на инсценирани военни атаки. Учителите ми по Труд и творчество, с които шиехме, бродирахме, готвехме, както и режехме метал и струговахме дърво в училищната работилница. Учителката ми по Биология, с която рисувахме в тетрадките растения, животни, кръвоносна система и копаехме в опитното поле... Мога да изреждам още и още. Всичките ми класни ръководители са били като наши родители в училище… Не си спомням случай, да не са се намесили справедливо в спорове и не особено добри наши прояви или да са оставили нещо нередно просто ей така да се размине. И разбира се, никой не оспорваше техните решения. А родител да каже нещо срещу Учител?!… Това никога не съм го чувала! Честно! Докато аз бях ученичка… Учителската професия тогава беше престижна, желана, добре платена на фона на останалите. Учителите бяха уважавани люде, към които се хранеше и обич и почитание.
Как да не иска човек да бъде като тях!
Бих искала да изразя искрената си благодарност към тези велики за моя живот личности! Някъде там в моето сърце и в моята душа завинаги е останал споменът за моите безценни примери! За моите Учители! Поклон пред тях!
Благодаря ти от сърце, Дими, че в тази пролетна съботна сутрин, ти пожела, макар и още съвсем мъничък, да бъдеш един ден Учител! Докато има деца, които избират тази професия, има надежда!
Ирена Младенова
април, 2019 година
RSS Feed