Un Viaje - испански по метода Класическа сугестоп&#
  • Начало
  • За мен
  • книги
  • Сугестопедия
    • Студио "Un Viaje" >
      • Нива на обучение
      • Курсове >
        • Програма за курсове
        • "Cafe con caña"
        • Необходима информация
      • Други дейности
      • Приятели
    • Проф. Д-р Георги Лозанов
    • Проф. Д-р Евелина Гатева
    • Фондация Проф. Д-р Георги Лозанов
  • Галерия
    • Снимки
    • Видео
    • В "Un Viaje" творим
    • В медиите
  • Blog
  • Контакти

Изгрев

11/22/2021

Comments

 
Тази сутрин Негово Сияйно Светейшество бе устроило грандиозен
спектакъл за появяването си. Огромната зала блестеше в любимите му
цветове - от огнено червено през искрящо оранжево, до едва забележимо светло
жълто. Декоративните елементи на купола и по копринените завеси бяха
златисти и през ефирните тъкани се прокрадваха светли лазурно сини щрихи,
подсилени със сиви контури. Настъпваше момента на появяването му...

Повърхността на чудната зала се набразди едва доловимо, да изглежда още
по-красива и замря в очакване. Всички детайли на Божествено творение поеха
дъх и разпръснаха искри по възможно най-прекрасния начин.
Миг на затъмнение и Сияйното Величие пристъпи уверено. Първо като
нежна алена дъга. После събра в себе си всичкото огнено-червено, пръснато из
залата и се появи в целия си блясък. Изгря. Червеното се превърна в синьо –
синьо небе, синьо море! Приказните облаци, които до сега декорираха това
пищно тържество се заеха със своите ежедневни разходки по небосклона.

​Настъпи нов ден!

                                                                                                                               Ирена Младенова
                                                                                                                         ноември, 2021 година
Picture
Comments

Ние избираме (дали да бъдем подкрепа или спънка)

6/21/2021

Comments

 
Всяко ново начало е свързано с първи стъпки, с усилия на волята и желание да се достигне добър резултат.

Както всяко малко дете прави първите си стъпки несигурно, олюлявайки се на двете си крачета, малко смешно, но с неуморимото желание да върви, така и  човекът, заел се с нещо ново „прохожда“ с много ентусиазъм, любопитство и разбира се,  несигурност.

Ако при прохождането на детето се случи нещо необичайно неприятно, например, много тежко падане с болезнено удряне, то може процеса временно да бъде преустановен. Често срещани са случаите след подобно падане малкото дете да се върне към пълзене за едно известно време. Това е познатият, по-сигурен за момента начин на придвижване. Ако в тези моменти до детето стои любящ и търпелив родител, то той няма да насили процеса. Ще изчака, спокоен, че всичко ще се оправи и детето отново ще започне да прави стъпчици към своята самостоятелност. Така след време естествената потребност за вървеж отново се пробужда, по-силна от спомена за падането и болката, които на практика изчезват.

Процесът на научаване на нещо ново, като например, четене, писане, смятане, нов спорт, танц, рисуване, свирене на музикален инструмент, чужд език, наподобява напълно този, на прохождането на малкото дете. Ако желанието е вътрешно, тоест, произлиза от дълбоките недра на човешката душа, то първите стъпки ще бъдат заредени с огромното желание за успех, но естествено неуверени. Ако по пътя си човекът бъде подкрепен от ласкаво отношение и не се спъне от жестока критика, сарказъм или назидателно отношение към първите му стъпки, което само по себе си е дори по-болезнено от физическото нараняване, то той ще продължи все по-уверено напред.  Неговият процес на учене ще бъде ползотворен и скоро ще може да се наслади на добрите си резултати.

Ако се случи така, че грешките, толкова естествени съюзници на всяко ново начало, биват наказвани, порицавани или осмивани, има реална възможност този, които учи да спре завинаги своя път. Да се откаже. Да намрази. Това е дълбока рана в душата на човека, имайки предвид, че желанието за учене е част от най-дълбоката ѝ същност.

Родителите и учителите са тези, които са най-близките свидетели на всеки нов процес на учене на децата. На практика те са тези, които или подкрепят или спъват този процес. Дали било като родител или като учител, би било добре да си напомняме ежедневно, че всяка наша дума, всяка наша реакция, поглед, жест, отговор или липсата на такъв, всичко, което правим около и с учещите всякакви неща деца,  може да се разчете или като подкрепа, или като порицание. Ние правим съзнателен избор как да присъстваме в този процес. И ако нашето желание е да подкрепяме, то много скоро разчитаме доверието в очите на децата. Техния процес на учене става спокоен и достигат бързо добри резултати. Ако обаче е обратното, приемем ролята на назидаващия, критикуващия, порицаващия, то нека не се учудваме, че резултатите са слаби или се разчита неприязън към нас в очите на децата, както и естествена съпротива на нашите указания или изисквания.
​

Връщайки се към нашето детство лесно бихме отличили хората, които са ни дали криле в нашия полет, от тези, които са ни привързвали с вериги към скалата. Ние избираме какви да бъдем. Ние сме съзнателната подкрепа, както и съзнателната спънка. Изборът от сърце и през любов към всичко случващо се винаги е най-добрият за всички.

                                                                                                                               Ирена Младенова

                                                                                                                                юни, 2021 година

Picture
Comments

Имитацията I-ва част

6/2/2021

Comments

 
Може би една от най-леките и естествени форми да учим разни неща е имитацията.

Опитайте с най-любимата ви песен. Искате да я научите бързо и лесно и едва ли ще посегнете към нотните и стойности, освен ако не сте професионални музиканти /защото те могат да прочетат нотите правилно и от това да излезе мелодия, но песен все още нямаме/. И едва ли ще ви се иска да научите текста на песента първо като стихотворение наизуст, а после да добавите музиката. Така де, пускате си любимото парче на любимата ви група или изпълнител и започвате да пеете. Може в началото да звучите обезкуражаващо дори за самите себе си, но повтаряйки я многократно /добавяйки и сърцето си в изпълнението/, след време звучите възможно най-близко /според вашите гласови възможности, не според тези на изпълнителя/ до оригиналното изпълнение… Ето една добра имитация… (Според едно от определенията в Тълковния речник, думата имитация означава "Подражаване на нещо или на някого.")

Един момент, защо не избрахте изпълнение на ваш приятел или на някой, който изпълнява горе-долу добре любимото ви парче и се предполага, че е по-близко до вашите възможности за пеене… А избрахте оригинала? Интересно… А ако любимото ви парче вече има няколко доста добри изпълнения от различни певци?! На кое ще се спрете? Е, това вече е личен избор. Но отправната точка е не кое е най-лесно за вас, а кое ви звучи най-добре или кое най-много харесвате.

Защото вътрешната ни нагласа е да искаме да се доближаваме до най-доброто. Не се тревожете, няма опасност утре или след седмица всички да пеем като Пласидо Доминго, само защото сме дръзнали да го имитираме, но със сигурност ще пеем по-добре, отколкото ако имитираме неизвестен и не дотам добре звучащ изпълнител. Защо точно песен? Може би защото резултатът от подражанието ни идва много бързо… по-бавничко и повече усилия ще ни коства да имитираме Леонардо да Винчи, например,  но това се отнася за всяко изкуство или наука, която бихме искали да изучим. А във всяка една област на развитие на човечеството има блестящи примери за подражание.

Изключвам имитацията на не дотам добрите примери, като не засягам и тези имитации с цел окарикатуряване на образа. От гледна точка научаване на нещо стойностно се обръщам сам към най-добрите примери, защото те са еталон, към който имаме естествено стремление.  И резултатите със сигурност ще са здравословни и обогатяващи.
​

Така че, имитирайте - смело и без страх, имитирайте най-добрите, най-брилянтните, най-невероятните… и ще бъдете изненадани от лекотата, с която ще напредвате. Успех!

                                                                                                                               Ирена Младенова
                                                                                                                               юни, 2021 година


Picture
Денислав Тодoров, "Път към щастието“, Mастило
Comments

Доза Надежда

3/18/2020

Comments

 
1
- Можеш ли да намалиш малко…
 - Кое, музиката ли?
 - Не, скоростта.
 - Защо?
 - Защото наблюдавам един свят, който агонизира… Моля те…
 - Добре, пътуваме стотици години из безбрежната шир, минавали сме през стотици светове, този с какво е различен?
 - Изглежда тежко ранен. Излъчва страх, болка, тъга, самота или поне това показва екрана. Да се приближим.
 - Интересно, на мен ми изглежда великолепно – зелено, синьо, бяло, обединени от нежно бледо-лилаво сияние.
 - Това е самата планета, но нейните обитатели са на този екран. Виж, нещо им се е случило…
 - Както обикновено – война, завладяване на нови територии, борба за власт…
 - Привидно не е точно това.
 - Може би сами са решили да приключат своя път?!
 - Шегуваш се, животът има способността да се залови за невидимата нишка, наречена надежда и де се възроди отново и отново хиляди пъти.
 - Тогава да продължим, няма защо да се тревожиш.
 - Но това е в моята същност, да се тревожа за разни неща и да намирам начин да им помогна.
 - Не, този път не, миналият ни отне почти една светлинна година…
 - Но този свят умира.
 - Може и да умре, няма да е първият, но вярвам, че ще оцелее. Тежко са го ранили или е наранил сам себе си.
 - Моля те, дай ми поне време да разбера какво се е случило.
 - Колко време?
 - За къде бързаш?
 - Не бързам, но моята същност е движението и всяко спиране малко ме напряга.
 - Моля те, направи го за мен, любопитно ми е…
 - Добре, но не се мотай много. Едва ли тези същества си заслужават вниманието. Вероятно са лакоми, егоистични, мразят се един други му, искат много от всичко и веднага и така се самоунищожават…
 - Може ли все пак да ме оставиш да разгледам и ще ти разкажа после.
 - Оставям те. До когато…

2
 - Привърши ли с наблюдението си…
 - Помогни ми мъничко, имам нужда от твоята гледна точка, защото всичко ми изглежда доста странно. Анализът показва, че тук има всичко необходимо не само за оцеляването, но и за живот на доста развито ниво. Но има много повреди по линията на използване на ресурсите. Къде ли се крие проблемът?
 - Добре, ще ти помогна, но само мъничко.
 - Дадено им е съвършено тяло, което може да се възстановява и след много тежки травми.
 - Но повечето от тях го пренебрегват и не се грижат добре за него, да не говорим, че го тровят.
 - Дадени са им чувства и емоции, които да споделят с другите.
 - Не виждам високо ниво на споделяне, да не говорим за разкриване на чувства.
 - Устроени са да живеят в общности и им е дадена солидарността и взаимната връзка.
 - Но действията им не показват, че го разбират особено добре.
 - Освен че им е дарена безусловната любов, са им изпратени и други живи същества, които да ги обичат безусловно… виж колко са сладки и пухкави…
 - Моля те, не се разнежвай... Това си е техният свят, с както те впечатли толкова, че цяла вечност ги наблюдаваш. Погледни само какво са направили с природата и жизнено важните за тяхното съществуване ресурси… Показателите вече са ясни… те умират…
 - Имаш грешка.
 - Нямам. Ако не сега, то в близките 100-тина години ще се самоунищожат.
 - Виж тук… Вляво.. Има една мъничка светла точица…
 - Твърде малка е…
 - Но ти знаеш какво означава… и познаваш силата ѝ. Способна е да обърне хода на историята.
 - Да, така е. Но те в момента са се оставили да ги обземе паниката.
 - Така е, не го отричам. Но точицата не е изчезнала. Значи има кой да я поддържа.
 - Все ми е едно. Омръзна ми вече. Хайде да си тръгваме. Висим тук пред един самоунищожаващ се свят, а знаеш, че на мен ми харесва съзиданието. Да виждам как се развиват светове, да им се радвам, да подпомагам мъничко процеса, почти неусетно, за да го обнадеждавам и окрилявам… тук не виждам смисъл.
 - Моля те, нека останем още мъничко. Колко е то в сравнение с нашето безвремие.
 - Добре, предавам се.

3
 - Свърши ли вече.
 - Нивото ми на интерес се повишава. Наблюдавах много интересни случаи: нежност, проявена в тежък момент; помощ към непознат; отзивчивост; състрадание; търпение; влюбват се дори сега; раждат се деца; присъствието тук и сега без излишни фойерверки; състояние на мир, покой и смиреност… Да, не е в глобален план, но съществува!
 - Наистина ме впечатли с твърдоглавието си. Ти забравяш колко малко същества сме срещнали до сега, които наистина се грижат за цялостното си съществуване и достигат баланс във физическо и духовно, емоционално и рационално... Тръгваме, те все пак имат свободен избор!
 - Моля те, разреши ми да им влея една лилава доза… само една мъничка доза, с която да подсиля светлата точица, моля те…
 - Нямат нужда от това.
 - Всеки има нужда…
 - Ще се справят и сами, стига да запомнят през какво са минали и какво се е оказало най-важното за тях. Тръгваме...
 - Вече натиснах лилавия бутон и то два пъти, можем да тръгваме…
 - Ех, това съчувствие и непокорност…
 - Те са част от божественото, което носим!

. . .

Леко трепна с клепачи…
Диша!
Сега има нужда само от спокойна обстановка, от нашата любов и грижа.
Това достатъчно ли е.
Напълно.
Тялото има изключителната способност да се захваща за последната капчица живот и да се възражда.

Как някой може да се захване за капчица?
Можеш ли да си представиш формата на капчицата. И човешкото тяло около нея, свитичко, сякаш цялата я обгръща.
Но капчицата е толкова малка…
Всичко е само привидно малко или голямо. Но мога да ти дам друг пример – като кученцето, което се е свило на кълбо. И си представи как в това кълбо има още едно кълбо… нещо такова. И не се забелязва никаква граница между двете тела.
Това ли била последната капчица надежда…
​
Ирена Младенова
​март 2020
​
Picture
Comments

Бряг

7/28/2019

Comments

 
Жажда за безвремие, породена от забързаното почти до лудост темпо на живота в големия град. Подсилена от усещането на по-голямата част от хората, че „все няма време“. Овкусена от подправките на бързото хранене, бързите срещи, бързите връзки и взаимоотношения…

Аз стоя на брега на пълноводна река. Тя е могъща и жестока, повърхността ѝ блести в катранено черно. По водите ѝ се носят хора, предмети, мисли, чувства, теории, технологии… Всичко тече толкова бързо, че заплашва да излезе от коритото и да помете малкото останало състояние на привиден покой… Кратка спирка по пътя към нищото.

Някой ме призовава да вляза без страх във водите на черната течност. Ще мога ли да плувам там? Уверява ме, че да, после бързо отминава. Няма време. Спре ли, ще пропусне течението и може би някоя от онези възможности, които се появяват „веднъж в живота“.

Все още съм на брега. Някой моли да му подам въже ли, клон ли… не чувам, толкова е шумно течението. И подавам ръка без да мисля, че мога да падна и аз във водата. Какво пък? Там има толкова много подобни на мен.

Съществото излиза, треперещо и уплашено. Катранени струйки се стичат от него и докосвайки пясъка се превръщат в многоцветни капки.

То, тя, той… било уморено до смърт… от надпреварата към… нищото…

„Постой тук – предлагам аз – поне за малко. Тя, водата, няма да спре да влече. Прави това хилядолетия, та сега ли да го промени.“

Той, тя, то… простенва… А, ако загуби възможностите днес?!

„Ще има и други утре и след утрето – също. Не се бой! И аз съм тук и не малко като мен има на брега. Понякога и ние влизаме във водите, привързани към въжетата на паметта си. Но по-често преминаваме по мостовете, които строим от крехки, химерни утопии. Те ни помагат да отидем до другия бряг и после пак да се върнем. Ако желаем…“

Тя, то, той… остава за малко. Радва се като дете, почива си и възстановява цветовете си. Благодари искрено и неподправено.

Не след дълго отново се гмурка в привлекателната, черна и пламтяща маса от неонови светлини, скъпи коли, желани награди, бленувани премии…

Лукс, порок, дрога, власт, пари…
​

Но дори и само веднъж да е стъпило на брега, вече знае, че има и пристан, на който може да възвърне блестящия цвят на своето най-интимно вътрешно, първично АЗ.
Ирена Младенова
                                                                                                                             юли, 2019 година
Picture
Comments

За Дими и професията Учител

4/15/2019

Comments

 
Събота сутрин. Малка група деца илюстрират историята, която сами измислят. Те са в един друг свят, който е нито близо, нито далеч, той просто е в друго измерение. В това на тяхното въображение. Той е много пъстър и забавен. В него има водопад, който тече нагоре, стълби от цветя, които се издигат към небето, пещера с лилави каменни конници, които изпълняват по едно желание, гора с невидими дървета и странни животни в нея и най-странното от всички място е това, на което мислите се превръщат в реалност.

Моята роля е да оформя всички тези приказни неща на испански език, за да могат тези деца по-лесно да учат, използвайки най-могъщата си сила – мисълта и най-големия вълшебник – въображението!
Именно в тази събота действието вече се развиваше в пещерата и внимателно ги насочих към избор на професия – не защото „трябва“ да са готови за това, а защото чрез „Бих искал да бъда….“ мога да добавя незабелязано и леко към техните понятие за испанска граматика още едно време.

Имала съм стотици ученици в различните образователни форми, в които съм работила и до този момент никой не беше пожелал в мечтите си професията Учител. Но има и вълшебни съботи като тази, в която едно дете спокойно изрече „Аз бих искал да бъда Учител…“

Признах на децата, че за първи път да го чувам. И че съм изненадана… Радвам се от сърце, когато във въображаем план моите ученици избират да бъдат поети, писатели, архитекти, актьори, балерини, пилоти, капитани… Няма добра или лоша професия. Но напоследък в нашата прекрасна България все по-малко деца мечтаят да станат Учители. Защо ли? А всички други професии по пътя на своето осъществяване преминават през дълго общуване с Учители.

Изпратих децата… Какви ли учители е имал Дими до сега, за да избере тази професия? И се върнах към спомена, в който за първи път трябваше да дам отговор на въпроса „Каква искаш да бъдеш, когато пораснеш?“. Беше в края на 1-ви клас и нашата прелестна Учителка Милка Дитова ни направи албум със снимки. Под всяка снимка тя грижливо изписа професията, която ѝ споделихме. Под моята снимка пишеше Учител. След години срещнах мой съученик, с който не се бяхме виждали много дълго време. Когато разбра каква е моята професия, той каза: „Винаги съм знаел, че ще станеш Учител!“


В спомените си се докоснах до тези хора, които бяха докоснали мен, за да продължа по техния път. Първата ми Учителка, тази от 1-ви клас, която беше като Ангел – красива, мила, елегантна, нежна и грижовна, в същото време и много взискателна, както и строга, когато се налагаше. Обожавах я. Учителите ми по Български език и Литература, с които заедно четяхме и рецитирахме, от които приех любовта към словото и писмеността. Учителите ми по История, които разказваха с обич и вдъхновение нашата история и с много уважение - световна история;  Учителката ми по Музика, която свиреше на пианото, докато ние пеехме песни в часовете и с която слушахме на грамофона плочите на Балкантон с опери, симфонични концерти и изпълнения на известни певци. Учителите ми по Физическо възпитание – гимнастици и лекоатлети, които бяха и треньори в извънкласните ни занимания. Учителката ми Философия, етика и психология, с която разнищвахме въпросите за смисъла на живота, за любовта, семейството, приятелството, дългa към Родина и идеал. Учителят ми по Рисуване, благодарение на когото всички коридори в училище се превръщаха в картинна галерия от наши рисунки. Учителят ми по Военно дело, който беше полковник, съвсем истински, винаги облечен в своята униформа, спретнат,  строен, силен и ни учеше да стреляме, да се ориентираме по карти, да спазваме заповеди по време на инсценирани военни атаки. Учителите ми по Труд и творчество, с които шиехме, бродирахме, готвехме, както и режехме метал и струговахме дърво в училищната работилница. Учителката ми по Биология, с която рисувахме в тетрадките растения, животни, кръвоносна система и копаехме в опитното поле... Мога да изреждам още и още. Всичките ми класни ръководители са били като наши родители в училище… Не си спомням случай, да не са се намесили справедливо в спорове и не особено добри наши прояви или да са оставили нещо нередно просто ей така да се размине. И разбира се, никой не оспорваше техните решения. А родител да каже нещо срещу Учител?!… Това никога не съм го чувала! Честно! Докато аз бях ученичка… Учителската професия тогава беше престижна, желана, добре платена на фона на останалите. Учителите бяха уважавани люде, към които се хранеше и обич и почитание.

Как да не иска човек да бъде като тях!

Бих искала да изразя искрената си благодарност към тези велики за моя живот личности! Някъде там в моето сърце и в моята душа завинаги е останал споменът за моите безценни примери! За моите Учители! Поклон пред тях!

Благодаря ти от сърце, Дими, че в тази пролетна съботна сутрин, ти пожела, макар и още съвсем мъничък, да бъдеш един ден Учител! Докато има деца, които избират тази професия, има надежда!

                                                                                                                               Ирена Младенова

                                                                                                                             април, 2019 година
​
Picture
Comments

Вратата

3/6/2019

Comments

 

Той затвори внимателно вратата след себе си и бавно се отправи към дъното на коридора. По навик оправи вратовръзката си и приглади реверите на сакото си. Плъзна поглед по стените на коридора, където само преди дни с учениците бяха подредили новата изложба „България в снимки“… Дали щеше да се върне отново тук?
Знаеше, че този момент все някога щеше да настъпи, но сега и умът, и тялото, и сърцето му отказваха да го приемат. Стъпало след стъпало се доближаваше до голямата входна врата, която все още не му се искаше да отвори за последен път. Училището се бе превърнало в негов дом. Особено след като остана вдовец (а децата му отдавна живееха в чужбина) и имаше много малко къщна работа, той прекарваше времето си тук в този малък оазис от детска глъч, книги, нови, значително по-млади колеги и неизменните административни задължения, на които отдавна не позволяваше да помрачат обичта му към професията. Миг, преди да посегне към вратата, чу забързани стъпки по стълбите и се усмихна. Това момче със сигурност щеше да продължи да прескача стъпалата, докато го държат краката му… Сякаш му бе невъзможно да слиза стъпало по стъпало…

 - Учителю, Симеонов… Искаше ми се да се сбогувам насаме с Вас... Там горе….

„Калояне, колко пъти ще променяме разговорът от Вие на ти… Вече повече от десет години сме колеги….“ – рече благо на ума си възрастният историк и се върна назад във времето, когато този немирен хлапак го изучаваше любопитно от третия чин, подпрял нехайно рошавата си главица с длан, попивайки жадно разказите му. И години след това се върна в училището с молба за преподавател по история… Превърнал бе детското си любопитство в една достойна професия.

 - Калояне, сбогуването е в сърцата на хората – промълви учителят. - А аз не искам да се сбогувам. Току-виж утре сутрин пак съм пристигнал рано, рано…

В сумрачния коридор се настани лека, конфузна тъга…

 - Ааааа, този път, не! – каза решително Калоян, учуден от самия себе си. - Може ли да ми дадете за момент вашия стар, пиратски компас?

Учителят извади от десния джоб на сакото си малкия метален предмет, който споделяше неизменно целия му професионален път и го подаде на младия мъж.

 - Вижте, посоката днес е ясна! - стрелката застина на нея без колебание. - Италия, Милано, „Ла Скала“, дъщеря ви, внучката ви, която все отлагате да видите как танцува… Скоро ще участва в „Лешникотрошачката“, нали? Честно, не бих искал утре сутринта да ви видя отново тук… И освен това, ще чакам да се върнете, да показвате снимки, да разказвате само както Вие умеете… Готов ли е багажът Ви? Имате ли нужда от помощ? Аз днес не съм зает…

Учителят слушаше забързаните думи на Калоян и топлина изпълваше сърцето му. Калоян винаги говореше бързо, когато беше особено развълнуван. Правеше го от дете, правеше го и в часовете си, когато някоя от любимите му исторически теми предизвикаше спор между учениците.

- Ако всичко вече е подготвено, можем по-късничко да пием по питие при Катето. А за утре вече се разбрахме, нали? – отекнаха последните думи на Калоян.  - Ето, следвайте тази посока… така както Вие ни разказвахте…

Младият мъж протегна ръка и подаде компаса на своя любим учител. Лъч светлина попадна върху гладката му, добре подържана метална повърхност и малко слънчево зайче пробяга по отсрещната стена. Учителят протегна своята и затвори внимателно ръката на своя ученик.

 - Задръжте го. На Вас повече ще ви трябва. И както винаги, потупа меко по рамото развълнувания младеж. Сега вече можеше да премине през тази врата. Беше му леко и радостно. Тъгата беше отишла да си играе със слънчевото зайче.

Калоян стисна силно компаса, сякаш се страхуваше де не изчезне. Мислите му го върнаха към онези дни, в които с нетърпение очакваше Учителят да извади малкия метален предмет, да отвори внимателно капачето и да изрече тихо и тайнствено:

- Днес посоката е… Франция, XVIII век…

И да последва нова, вълнуваща история, разказана така, че да остане дълбоко в душата ти. И след години да бъде решаваща в избора ти на професия, на смисъл на живот. Толкова малък детайл, толкова важна следа…

Младият историк проследи с обич отдалечаващата се фигура с гордо вдигнатата глава, с изправените рамене и една мисъл на Платон си проби път между напиращите сълзи и усещането за раздяла с любим човек:

„Този, който иска да се развива правилно… трябва още в младежките си години да търси красивите форми… Въз основа на тях трябва да породи в себе си чисти мисли. Така скоро ще разбере, че красотата на една форма е сродна с тази на друга и че във всяка една форма красотата е една и съща.“

Така е и с красотата на човешките души…
                                                                                                            Ирена Младенова
                                                                                                            март, 2019 година
​
Picture
Фрагмент от картината на Денислав Тодоров „Освобождение“, Литография
Comments

Грижа за гроб? Какво е това?

10/11/2018

Comments

 
Всеки народ изпраща своите близки по различен начин. Както и по различен начин отбелязва, че все още помни хората, които са си заминали от този свят. Различни са обичаите, различни са начините на сбогуване, различни са ритуалите. Привидно… Всъщност в дълбоката си същност всички тези различия ни водят към едно и също нещо – да помним предците си и да им отдадем заслужената благодарност и признание, защото без тях ние самите няма да сме тук. Без това, което те са направили или не са, нашият живот не би бил такъв. И част от изразяването на тази признателност се вижда в поддържането на гробищните паркове… не от фирми или различни организации, а от наследниците, синове и дъщери, близки родственици. И по това може много да се разбере за един народ…

Оставяйки настрана дълбоко философския аспект на смъртта и края на живота ни, към който всички неминуемо вървим, отношението на съвременните поколения към последния пристан на хората, тоест към гробовете, е меко казано безхаберно… Общото що-годе добро състояние не прикрива занемарения вид на безкрайно много гробове, паметници, пътечките между тях, пластмасовите кутийки, чашки, пликове, изпочупени плочи и какво ли не… Не напразно по света много гробищни паркове се считат за едни от най-красивите паркове, а така ли е в България? Къде са синовете и дъщерите на хора, починали в последните 10-20 години, да почистят плевелите и да посадят здравец и рози на гробовете на своите родители? Дори гробовете на именити българи, писатели, изтъкнати граждани, политици, историци, културни дейци, национални герои от наскоро изминалия 20 век са потънали в забрава…

Пътувайки извън България винаги намирам време да посетя някой гробищен парк… и нескрито се възхищавам на грижата, която се полага за тези места по света. Цветя, чисти алеи, здрави пейки, течащи фонтани, чешми… Няма да сбъркам, ако кажа - красиво… Хората помнят, благодарни са, смирени са пред лицето на смъртта, срещата с която, според мен, би трябвало да ни прави по-човечни и по-добри. Поколение, което забравя предците си, не би могло да даде пример на децата си… Казват, че не било важно да се ходи по гробища, ако приживе не си се държал добре с покойника… или че душата не се намирала в гроба… Мястото не било от значение, ако си спомняш с добро починалия… Вероятно във всичко това има истина… И все пак там където се отдава последна почит към близък човек е определено местенце, което физически съществува и то е толкова малко, 2-3 квадратни метра  и е много тъжно да изглежда смазано от забрава и безхаберие.

Колко коства да се подържа един гроб? И кой да го направи? Преди няколко дни в Централни софийски гробища двама мъже ми предложиха помощ /търсеха си работа/, но аз вярвам, че за това отношение не може да се плати на чужд човек. Че да се грижиш за гроб е нещо много лично и означава да дариш още малко време на важен за теб, скъп спомен. Че отговорността на всички живи е да тачат паметта на предците си и да я показват, като изграждат с любов и красота последния пристан на смътните човешки тела.

​Пък душата - тя знае къде да иде!

                                                                                                           Ирена Младенова
                                                                                                            октомври, 2018 година
​​
Picture
Comments

Езикът

4/27/2018

Comments

 
Езикът е изключително фин и сложен музикален инструмент. Той може да пресъздаде всички нюанси на човешките настроения, емоции, душевни или физически състояния. Той може да опише реални или фантастични картини, образи, същества… И като всеки музикален инструмент изисква ежедневни упражнения. А за никого не е тайна, че най-великите музиканти от крехка детска възраст свирят ежедневно, понякога дори пренебрегвайки игри, младежки занимания, хобита, увлечения.

Отдаването на музикалния инструмент и ежедневното опознаване на неговите възможности превръща музиканта в несравним талант. Ежедневното докосване както до родния, така и до чуждия език, постоянството в заниманията, независимо дали те са четене на текстове, търсене на информация за любими актьори, екзотични дестинации за пътешествия, професионални термини, слушане на песни, и какво ли още не, превръща езикът в този инструмент, който ние бихме искали да звучи при разговорите ни с други хора.

Оставяйки нашия музикален инструмент определено време недокоснат, когато отново решим да свирим на него, той ще има нужда от избърсване на праха, от настройка, от нови упражнения, за да възвърне своето звучене. Езикът е безценен дар! Грижите за него са същите, каквито полага всеки изключителен музикант към своя инструмент!

                                                                                                            Ирена Младенова
                                                                                                            април, 2018 година
​
Picture
Comments

Молба

2/7/2017

Comments

 
​Скъпи Учители, МОЛЯ, опитайте да говорите с тихи, спокойни и мили гласове на децата, с които всеки ден животът ви среща! Може и да ви е малко трудничко в началото, но само след няколко дни ще откриете, че те ви слушат повече, че дори и бърборковците са станали по-тихи. Тогава децата, които наистина искат да чуят вашите думи, ще се приближат до вас. А малко по-късничко ще ги последват и другите. Може и да не са особено ентусиазирани, но ще започнат да уважават вашите занимания и да не пречат на тези, които се интересуват от вашите думи.

Скъпи Учители, тези от вас, които го правят и знаят колко е важно да говорим с мил и приятен глас на децата, моля обърнете внимание на тези, които все още се съмняват в това… Помолете ги като колеги и приятели, те ще послушат именно вас, не мен, която съм им далечна и непозната.

Мили Деца, може би си струва да поговорите спокойно и открито с вашите учители. Сигурно е възможно да се намери решение, което да е за по-добро на всички….

Мили Родители, добре би било да поговорите с вашите деца и ако откриете, че дори мъничка част от написаното важи и за техните учители, и за училището, което посещават, то със сигурност ще можете да намерите начин да изискате да се говори с вашите деца с тих и спокоен глас.

Гласът ни притежава изключително могъща сила. С него можем да направим чудеса… Някои са сътворили светове, други….. са ги унищожили… Важно е как го използваме, нали?!

Повод за този апел е един разговор. Не от тези, които задълбават в търсене на причини, следствия или решения. Просто имах интересен разговор с едно малко момиченце, красиво, мило, усмихнато, жизнерадостно. За училище, за уроци, за учители… Детето е в начално училище… Не че не бях чувала и друг път подобни неща, на тези,  които тя ми каза, но едно от тях особено ме впечатли. Впечатли ме с простотата на обяснението и добавеното след него… свиква се.

Та, разказвайки ми за един от предметите, които изучават, стана въпрос и за учителката.
- Добра е! – каза момиченцето. И след кратка пауза добави - Но и тя много вика.
След още малко продължи: - Но така и така децата най-много слушат учителите, които викат.

Аз не можах да свържа нещата логично и попитах простичко: - Защо?, а тя ми отговори: - За да не викат…

​Не за да научат по-лесно, не за да чуят повече… а за да не им се вика…

Всъщност дълбоко се натъжих и целия следобед имах усещането за безпомощност, безсилие, покруса…
Децата прекарват в училище много време… И също толкова много се говори за проблемите, които са от всякакво естество: за учебните програми, за непосилните домашни, тежките раници и т. н.
Вярвам, че и на учителите не им е лесно. Признавам, че не мога да се поставя на тяхно място.

Но бих искала да задам един единствен въпрос: Кой обича да му се вика?

Аз лично не познавам човек, на който да му е много приятно да му викат. Дори и тези, които повишават тон, тоест, те самите викат, когато на тях им се повиши тон, съвсем не изглеждат щастливи и доволни от това.

И решава ли се по някакъв начин дори и един от „големите“ проблеми в училище с викане?!

Потърпевши са и децата, и учителите. Опосредствано и родителите… И попадат в един омагьосан кръг. Учителите викат, нивото им на неспокойствие нараства, едва ли се чувстват особено добре. Гласовете им спадат, както и качеството им на работа; изморяват се (то си е трудоемко викането), получават главоболие (от шума)… и още кой знае какво... И не им е особено „щастливо“ да ходят в училище.

Децата „свикват“. На какво? Да не реагират, да си премълчават, да изчакват края на часа, без много много да се интересуват от предмета; да знаят, че това поведение спрямо тях не е добро, но да го понасят; да намразват предмета, просто защото мразят да им се вика! И да не им е особено „щастливо“ да ходят на училище!

Но и едните и другите са всеки ден в училище заедно… не много щастливи….

И кой има някаква полза от всичко това?

А може би е добре да си зададем въпросите: Какви качества развиват в себе си децата, които „свикват“ с това да им се вика? Какви хора стават след това? Какви връзки и взаимоотношения изграждат? Не е ли логично и те да викат, за да ги слушат? В семейството, в работата… Или да си мълчат и „да свикват“… Убедена съм, че нито един родител не иска да се случи подобно нещо с неговото дете. А аз не бих искала това да се случва с което и да е дете на света… Но да не говоря за целия свят, защото сме тук и сега, в България… И вярвам, че е възможно с една такава малка, но много съществена стъпка да се започне една много съществена промяна.

Всички наблюдаваме едно нарастващо напрежение между хората, а това се пренася и върху децата ни… Искаме ли те да живеят в един още по-напрегнат свят?!… А нали ние им го завещаваме!!!…

От позицията на човек, работещ с хора от различни възрасти и с особено отношение към работата с човешкия глас, ВИ МОЛЯ да опитате поне няколко последователни дни да използвате най-добрите тонове на своя глас. Това е вълшебство, което не изисква много усилия, тъй-като всеки един от нас борави със своя глас без да се замисля. Минималното усилие е да го направим по-тих, по-мек и той започва да звучи по друг начин. Всеки човек има своя персонализиран речник, за него сега не бих се осмелила да говоря. Но за модерирането на гласа знам със сигурност какво би могло да донесе – повече спокойствие за всички, което не е никак малко за начало. По-добри резултати в работата и за децата, и за учителите. Повече усвоен материал - качествено. И много по-добри взаимоотношения.

Което е най-важното.

Скъпи Учители, моля, опитайте!

Ирена Младенова
февруари, 2017 година

Picture
Paul Hilario, "Salat Nguni't Sapat"
Comments
<<Previous

    Archives

    November 2021
    June 2021
    March 2020
    July 2019
    April 2019
    March 2019
    October 2018
    April 2018
    February 2017
    January 2017
    November 2016
    December 2015
    November 2015
    October 2015
    September 2015

    Categories

    All

    RSS Feed



​Сугестопедия, Класическа сугестопедия, Сертифициран сугестопедагог, Методът на класическата сугестопедия, Сугестология, Георги Лозанов, Фондация "Професор Доктор Георги Лозанов и Професор Доктор Евелина Гатева"
created with love by sluchka