Всеки народ изпраща своите близки по различен начин. Както и по различен начин отбелязва, че все още помни хората, които са си заминали от този свят. Различни са обичаите, различни са начините на сбогуване, различни са ритуалите. Привидно… Всъщност в дълбоката си същност всички тези различия ни водят към едно и също нещо – да помним предците си и да им отдадем заслужената благодарност и признание, защото без тях ние самите няма да сме тук. Без това, което те са направили или не са, нашият живот не би бил такъв. И част от изразяването на тази признателност се вижда в поддържането на гробищните паркове… не от фирми или различни организации, а от наследниците, синове и дъщери, близки родственици. И по това може много да се разбере за един народ…

Оставяйки настрана дълбоко философския аспект на смъртта и края на живота ни, към който всички неминуемо вървим, отношението на съвременните поколения към последния пристан на хората, тоест към гробовете, е меко казано безхаберно… Общото що-годе добро състояние не прикрива занемарения вид на безкрайно много гробове, паметници, пътечките между тях, пластмасовите кутийки, чашки, пликове, изпочупени плочи и какво ли не… Не напразно по света много гробищни паркове се считат за едни от най-красивите паркове, а така ли е в България? Къде са синовете и дъщерите на хора, починали в последните 10-20 години, да почистят плевелите и да посадят здравец и рози на гробовете на своите родители? Дори гробовете на именити българи, писатели, изтъкнати граждани, политици, историци, културни дейци, национални герои от наскоро изминалия 20 век са потънали в забрава…

Пътувайки извън България винаги намирам време да посетя някой гробищен парк… и нескрито се възхищавам на грижата, която се полага за тези места по света. Цветя, чисти алеи, здрави пейки, течащи фонтани, чешми… Няма да сбъркам, ако кажа - красиво… Хората помнят, благодарни са, смирени са пред лицето на смъртта, срещата с която, според мен, би трябвало да ни прави по-човечни и по-добри. Поколение, което забравя предците си, не би могло да даде пример на децата си… Казват, че не било важно да се ходи по гробища, ако приживе не си се държал добре с покойника… или че душата не се намирала в гроба… Мястото не било от значение, ако си спомняш с добро починалия… Вероятно във всичко това има истина… И все пак там където се отдава последна почит към близък човек е определено местенце, което физически съществува и то е толкова малко, 2-3 квадратни метра  и е много тъжно да изглежда смазано от забрава и безхаберие.

Колко коства да се подържа един гроб? И кой да го направи? Преди няколко дни в Централни софийски гробища двама мъже ми предложиха помощ /търсеха си работа/, но аз вярвам, че за това отношение не може да се плати на чужд човек. Че да се грижиш за гроб е нещо много лично и означава да дариш още малко време на важен за теб, скъп спомен. Че отговорността на всички живи е да тачат паметта на предците си и да я показват, като изграждат с любов и красота последния пристан на смътните човешки тела.

​Пък душата - тя знае къде да иде!

Езикът е изключително фин и сложен музикален инструмент. Той може да пресъздаде всички нюанси на човешките настроения, емоции, душевни или физически състояния. Той може да опише реални или фантастични картини, образи, същества… И като всеки музикален инструмент изисква ежедневни упражнения. А за никого не е тайна, че най-великите музиканти от крехка детска възраст свирят ежедневно, понякога дори пренебрегвайки игри, младежки занимания, хобита, увлечения.

Отдаването на музикалния инструмент и ежедневното опознаване на неговите възможности превръща музиканта в несравним талант. Ежедневното докосване както до родния, така и до чуждия език, постоянството в заниманията, независимо дали те са четене на текстове, търсене на информация за любими актьори, екзотични дестинации за пътешествия, професионални термини, слушане на песни, и какво ли още не, превръща езикът в този инструмент, който ние бихме искали да звучи при разговорите ни с други хора.

Оставяйки нашия музикален инструмент определено време недокоснат, когато отново решим да свирим на него, той ще има нужда от избърсване на праха, от настройка, от нови упражнения, за да възвърне своето звучене. Езикът е безценен дар! Грижите за него са същите, каквито полага всеки изключителен музикант към своя инструмент!

​Скъпи Учители, МОЛЯ, опитайте да говорите с тихи, спокойни и мили гласове на децата, с които всеки ден животът ви среща! Може и да ви е малко трудничко в началото, но само след няколко дни ще откриете, че те ви слушат повече, че дори и бърборковците са станали по-тихи. Тогава децата, които наистина искат да чуят вашите думи, ще се приближат до вас. А малко по-късничко ще ги последват и другите. Може и да не са особено ентусиазирани, но ще започнат да уважават вашите занимания и да не пречат на тези, които се интересуват от вашите думи.

Скъпи Учители, тези от вас, които го правят и знаят колко е важно да говорим с мил и приятен глас на децата, моля обърнете внимание на тези, които все още се съмняват в това… Помолете ги като колеги и приятели, те ще послушат именно вас, не мен, която съм им далечна и непозната.

Мили Деца, може би си струва да поговорите спокойно и открито с вашите учители. Сигурно е възможно да се намери решение, което да е за по-добро на всички….

Мили Родители, добре би било да поговорите с вашите деца и ако откриете, че дори мъничка част от написаното важи и за техните учители, и за училището, което посещават, то със сигурност ще можете да намерите начин да изискате да се говори с вашите деца с тих и спокоен глас.

Гласът ни притежава изключително могъща сила. С него можем да направим чудеса… Някои са сътворили светове, други….. са ги унищожили… Важно е как го използваме, нали?!

Повод за този апел е един разговор. Не от тези, които задълбават в търсене на причини, следствия или решения. Просто имах интересен разговор с едно малко момиченце, красиво, мило, усмихнато, жизнерадостно. За училище, за уроци, за учители… Детето е в начално училище… Не че не бях чувала и друг път подобни неща, на тези,  които тя ми каза, но едно от тях особено ме впечатли. Впечатли ме с простотата на обяснението и добавеното след него… свиква се.

Та, разказвайки ми за един от предметите, които изучават, стана въпрос и за учителката.
- Добра е! – каза момиченцето. И след кратка пауза добави - Но и тя много вика.
След още малко продължи: - Но така и така децата най-много слушат учителите, които викат.

Аз не можах да свържа нещата логично и попитах простичко: - Защо?, а тя ми отговори: - За да не викат…

​Не за да научат по-лесно, не за да чуят повече… а за да не им се вика…

Всъщност дълбоко се натъжих и целия следобед имах усещането за безпомощност, безсилие, покруса…
Децата прекарват в училище много време… И също толкова много се говори за проблемите, които са от всякакво естество: за учебните програми, за непосилните домашни, тежките раници и т. н.
Вярвам, че и на учителите не им е лесно. Признавам, че не мога да се поставя на тяхно място.

Но бих искала да задам един единствен въпрос: Кой обича да му се вика?

Аз лично не познавам човек, на който да му е много приятно да му викат. Дори и тези, които повишават тон, тоест, те самите викат, когато на тях им се повиши тон, съвсем не изглеждат щастливи и доволни от това.

И решава ли се по някакъв начин дори и един от „големите“ проблеми в училище с викане?!

Потърпевши са и децата, и учителите. Опосредствано и родителите… И попадат в един омагьосан кръг. Учителите викат, нивото им на неспокойствие нараства, едва ли се чувстват особено добре. Гласовете им спадат, както и качеството им на работа; изморяват се (то си е трудоемко викането), получават главоболие (от шума)… и още кой знае какво... И не им е особено „щастливо“ да ходят в училище.

Децата „свикват“. На какво? Да не реагират, да си премълчават, да изчакват края на часа, без много много да се интересуват от предмета; да знаят, че това поведение спрямо тях не е добро, но да го понасят; да намразват предмета, просто защото мразят да им се вика! И да не им е особено „щастливо“ да ходят на училище!

Но и едните и другите са всеки ден в училище заедно… не много щастливи….

И кой има някаква полза от всичко това?

А може би е добре да си зададем въпросите: Какви качества развиват в себе си децата, които „свикват“ с това да им се вика? Какви хора стават след това? Какви връзки и взаимоотношения изграждат? Не е ли логично и те да викат, за да ги слушат? В семейството, в работата… Или да си мълчат и „да свикват“… Убедена съм, че нито един родител не иска да се случи подобно нещо с неговото дете. А аз не бих искала това да се случва с което и да е дете на света… Но да не говоря за целия свят, защото сме тук и сега, в България… И вярвам, че е възможно с една такава малка, но много съществена стъпка да се започне една много съществена промяна.

Всички наблюдаваме едно нарастващо напрежение между хората, а това се пренася и върху децата ни… Искаме ли те да живеят в един още по-напрегнат свят?!… А нали ние им го завещаваме!!!…

От позицията на човек, работещ с хора от различни възрасти и с особено отношение към работата с човешкия глас, ВИ МОЛЯ да опитате поне няколко последователни дни да използвате най-добрите тонове на своя глас. Това е вълшебство, което не изисква много усилия, тъй-като всеки един от нас борави със своя глас без да се замисля. Минималното усилие е да го направим по-тих, по-мек и той започва да звучи по друг начин. Всеки човек има своя персонализиран речник, за него сега не бих се осмелила да говоря. Но за модерирането на гласа знам със сигурност какво би могло да донесе – повече спокойствие за всички, което не е никак малко за начало. По-добри резултати в работата и за децата, и за учителите. Повече усвоен материал - качествено. И много по-добри взаимоотношения.

Което е най-важното.

Скъпи Учители, моля, опитайте!

Ирена Младенова
февруари, 2017 година

 
Да бъдеш вдъхновен е нещо като да поемеш със сърцето си светъл лъч и да го задържиш за малко в себе си… после да го преобразуваш в нещо мило, добро, красиво и да го пуснеш отново да се върне към слънцето.
Може би това е едно от много близките описания на моите срещи с деца и какво се случва в тези моменти…

От 15 юни до 3 юли миналата година /2015/ в  Детски Център SmArt /София/ за първи път преподавах испански език по сугестопедичната методика на група дечица на възраст от 8 до 11 години. Това се случи благодарение на доверето и подкрепата на един от най-добрите учители, които познавам - Таня Димитрова, която е и прекрасен човек, и истински приятел. Идеята и на двете ни беша да споделим вярата си в това, че е възмжоно да се учи приятно, спокойно, с наслаждение и усмивки. И разбира се, да го покажем и на децата и на родителите на практика. И така започнахме…

Текстът, който послужи за основа на този първи курс нарекох „Градът на моите мечти“ („La cuidad de mis sueños“). Той е базиран на моята любов и възхищение от гения на Антони Гауди, красотата на Барселона и мечтата ми да живеем в един по-красив свят. Текстът се роди в периода на подготовка на курса и впоследствие децата го приеха много добре. Главните герои са осем /една жена, един мъж, три момиченца и три момченца/… и в този първи курс участваха точно осем дечица, четири момиченца и четири момченца… възхитителнo! Дните минаха неусетно и вълнуващо. Семействата споделяха, че децата са много щастливи от своите занимания и в домовете звучат испански песни, които децата пеят с удоволствие… на изуст, без това да е било изискване… И сега като се видим, веднага се поздравяваме на испански език и си казвaме някакви неща…

Излкючително съм благодарна на малките си ученици за този първи, незабравим курс и за доверието, което ми гласуваха родителите им и моята приятелка и съмишленичка… Това ми помогна да продължа.

Както и историята, и текстът продължиха да се развиват и през учебната година, благодарение на безценната помощ на моята малка ученичка Рада, на която дължа също огромна благодарност. Тя  чуваше написаното на фона на класическата музика, очичките й светеха и трудно ме пускаше да си тръгна… Все още е трудно да се разделим след занимания и многократно чувам неща от типа „Оооооо, свършихме ли вече?“, „Защо не можеше цял ден да останеш?“ или „Много ще е хубаво да живееш у нас…“. При следващите ни занимания нямаше търпение да чете, да превежда и да нарежда всички тези думички, фигури, карти, изображения, да говори с гласчето на мишка или куче, да пее и танцува, да рисува и да мечтае… Незабравими мигове на близост и пълно доверие, отдаденост към заниманията ни и непроменимо до днес желание да учи!

Тази година от 29 август до 13 септември отново благодарение на всеотдайната Таня, която прави чудеса за децата, имахме занимания по испански език в Смарт с нова група дечица, тъй-като имаше много желаещи да учат по „този начин“, както те си го наричат. И с нея заедно решихме, че е добре да предложим на децата и родителите след курса да имат редовни срещи с испанския език по време на първия срок. Тенденцията е да направим продължение на курса в началото на втори срок. Сега ги посещавам два пъти в месеца, подържаме нивото, пеем нови песнички, в които неусетно обогатяваме речника и изготвяме проект за града, в който бихме могли да живеем заедно по-спокойно, по-щастливо и много по-красиво.

Плановете ни са да направим продължението на историята, тоест, да добавим втората част както за децата от миналата година, така и за новите от тази година. Текстът на „Градът на моите мечти“ се обогатява с думи и изрази, които въображението на децата рисува.  Които те вече усещат и разпознавт още преди да могат да изговорят правилно.

И Рада, и децата от Смарт ми дават беусловно това, което ми е необходимо на мен самата да творя – вяра, обич и вдъхновение!
​
Всеки един светъл лъч, който задържам за мъничко в себе си дава своята нова игра, картинка, избрана песен, разказана приказка.

Слънчеви деца, благодаря ви от сърце! :) 

Ирена Младенова
ноември, 2016 година

          Севделина Русева умело подреди вълнистите си коси и погледна към красивия си винено-червен костюм, който бе приготвила за днешния ден. Навършваше петдесет и пет години и знаеше, че в Училището вече я очакват. Никога не пропускаха рождения й ден, както колегите й, така и учениците й. Усмихна се и се запъти към кухнята, за да си направи първото за деня кафе. Това се бе превърнало в ритуал, който  не нарушаваше дори в почивни и ваканционни дни. На излизане от стаята отново хвърли поглед на красивата класическа дреха, която й стоеше много добре и която дълги години я спасяваше на празници и официални случаи. И отново си представи колко добре би изглеждала с нежна копринена риза с дантелено жабо. Е, копринената риза отново щеше да почака, защото в коридора бяха приготвени вече дванадесет големи кутии бонбони за всичките класове, в които преподаваше, както и огромна домашна орехова торта, приготвена по рецептата на баба й и радваща се на голяма почит между колегите й. Вече не си спомняше колко пъти бе преписала рецептата на красиви цветни картони, за да я даде на следващия очарован от домашния сладкиш и желаещ да се научи да го приготвя.

            Докато отпиваше първата глътка от ароматното кафе, на вратата се позвъни. Севделина погледна притеснено стенния часовник и се запъти към вратата. Беше почти един час по-рано от уговорката и с Наско (колега, който бе предложил да и помогне с тортата и бонбоните, минавайки да я вземе с колата си). Интересно…

            Отваряйки вратата, погледът й попадна на усмихнато младо момче, русоляво и кльощаво, но с толкова живи очи, че изведнъж те печелят.

           - Севделина Русева, нали?
           - Да…
           - Имате пратка за получаване. Бихте ли написала тук името си и се подпишете, моля.
           - Заповядайте. - допълни младежа, пъхайки в ръцете на жената малък пакет и допълвайки -
Имате поздрави от брат ми, Димитър Саръиванов, вие му бяхте класна…Честит рожден ден и от мен! Много здраве!
Севделина дори не можа да отговори… момчето вече препускаше по стълбите.
            - Благодаря ви. Весел  ден и на вас… каза тя, надявайки се синеокото момче да я чуе.

            И се запъти с пакета към кухнята. Седна на един от столовете (макар и нормално да разнасяше чашата си от стая в стая докато се приготви и изпие цялото й съдържание), отпи още глътка и чак тогава се реши да отвори пакета. Под невзрачния куриерски плик с всичките му етикети и лепенки се криеше красив пакет, златист с тъмно-червени рози, завързан със златна панделка. Който и да го е отковал, помисли тя, има изискан вкус и го е направил с много усърдие. Нежно отвърза панделката и меката хартия разкри съдържанието си… великолепна дамска риза от коприна с дантелени яка и маншети; дантела, направена с машинна бродерия и украсена с малки нежни перлени мъниста… Прекрасна изработка… Севделина не можеше да повярва на очите си. Фината материя с цвят слонова кост сякаш я погали по ръцете, които вече лекичко трепереха от вълнение.

            Красивата дреха беше придружена от поздравителна картичка с кратичко съдържание: „Честит рожден ден, Учителко любима. С обич и признателност, Иглика Петрова“. На картичката беше прикрепено малко декоративно етикетче, на което пишеше: ДАНТЕЛИ, ателие за ръчно изработени дрехи и аксесоари от естествена коприна, както и адрес и телефон за контакт в близък, не много голям град.

            Това беше достатъчно за да си представи едни малки тъмни ръчички с пъргави пръстчета, които майсторяха всякакви дрешки за една стара кукла - Барби, подарена от далечна братовчедка от София, ръчички, принадлежащи на едно малко смугло момиченце… Иглика… Пето дете от семейство, което трудно се справяше с останалите четири деца, а петото дошло, както е прието да се казва – неочаквано или нежелано… Отглеждано където-както, я в приемен дом, я от баба си или някоя леля, но за щастие с постоянство в училище. Севделина знаеше, че Иглика почти не говори, не защото не можеше, а защото нямаше кой да слуша какво иска да каже детето. Нали беше нахранено, облечено и с покрив над главата, това беше достатъчно… Севделина харесваше тихото присъствие на това дребно момиченце, което без думи изпълваше пространството с търпение и доброта. Беше от онези същества, които са благодарни за всеки жест на човещина, който получат и го изказваше само с поглед. Беше убедила  колегите си да я изпитват писмено и детето се справяше доста добре. Това, което печелеха учителите беше да се наслаждават на красивите букви, които Иглика по-скоро рисуваше, отколкото пишеше.  Почти всеки от учителите й имаше някакъв запазен текст от неин изпит заради красивите букви.
            
            Севделина знаеше, че детето общуваше повече с куклата, отколкото със съучениците си и много пъти се бе включвала в това общуване, взимайки куклата в ръцете си и говорейки й като на живо същество. Иглика искрено се радваше на това и когато вече беше по-големичка и някак си беше неловко куклата да се носи в училище, тя просто тихичко предаваше поздрави на учителката от нея. 
Севделина си спомни как веднъж й хрумна да покани куклата в часовете по Бит и Техника (заместваше бременната си колежка в тези часове), когато децата се учеха да шият разни дребни неща. И куклата на Иглика се появи в снежно-бяла сватбена рокля… По-красиво дантелено изделие Севделина не беше виждала… Една леля, която оженила дъщеря си, знаейки, че Иглика шие на куклата си, дала на малкото момиче остатъците от сватбена рокля и… това било като магия за детето. Красивите материали много скоро се превърнали в изящна миниатюра.

       „  -Ти ли измисли модела на рокличката?
        - Видях една, която много ми хареса в едно списание във фризьорския салон на леля Пепи, но после я промених и се получи това. Харесва ли ви, Учителко?
           - Прекрасна е. Ти би могла да станеш много добър дизайнер, стига да пожелаеш.
           - Наистина ли го мислите?
           - Да. Вярвам, че можеш.“
            
            Севделина се откъсна от спомените си и погледна часовника. Време беше да се приготвя. Копринената блуза и прилепна по мярка. Беше ушита специално за нея и правеше чудесна компания на стария й, но много елегантен винено-червен костюм. След броени минути погледна резултата в огледалото и няколко тежки сълзи се търкулнаха по нежната копринена материя и достигайки до дантелата благодарно се приютиха в нея.
 
Ирена Младенова
декември, 2015 година

Обичам думата „здравословно“. Тя е от тези, които ми звучат добре. Но в последните няколко години започна да се употребява толкова много, че рискува да загуби дълбокото си значение. Опитайте да кажете 30 или повече пъти един след друг, без пауза, думата и в един момент ще се объркате и зачудите… какво всъщност иска да каже? Правили сме това весело упражнение хиляди пъти като деца… признавам, не с тази дума.

А какво, според мен, иска да каже тази дума? Много е простичко и го открих за себе си преди няколко месеца, а днес да го споделя с приятелка…  Може да ви се струва късно… но всеки има своето време да открие смисъла на така наглед простичките неща, които са същностни и важни. И ми се иска да го споделя с вас. А днес за първи път го споделих и с приятелка.

Обичам и тълковния речник. Изобщо обичам речници, защото в тях мили хора с много труд и упоритост са събрали богатството на речта. Та ето какво пише там за:

здравословен - който съдържа условия за добро здраве

Но тази дума е съставена от:

здраве – нормално състояние и развитие на жив организъм

слово – единица на речта, която има свое особено значение, дума, реч; език, говор; ораторска реч, проповед.

Чудно!

​Значи здраве и дума са събрани заедно, за да ни покажат, че условията за доброто здраве, се намират в думите… В тези, които употребяваме, за да назоваваме всичко, което ни заобикаля, което чувстваме, разбираме, харесваме… и т.н. Което от своя страна ме доведе до мисълта, че всяко нещо, назовано с подходящата дума, вече е здравословно. Храна, дейност, място, положение… Може би е ясно, но на теория. На практика ми се струва, че толкова много разделения правят хората на това кое е и кое не е здравословно, че се стига и до спорове, и до разваляне на празници, и до прекъсване на приятелства… До това някой да е определен като „ти си от нашите“, а ти - не си… И моля да ме простите, но най-често това се случва с храната… Вече съществуват хиляди продукти и хиляди препоръки относно „здравословно хранене“. Като добавим и „Колкото хора, толкова вкусове“ и става нещо доста объркващо. Струва ми се невъзможно вече да поканя родата на Коледна Капама  и всички да се хранят, благославяйки вкусното блюдо, съпроводено от  хубаво червено вино, домашна туршия и за десерт… е какво освен баклава за десерт… да не забравя и баницата с късмети, със сирене, с яйца и с много масло…

Но да се върна към смисъла на думата „здравословно“. Ще си позволя да цитирам майка ми, която навярно цитира друг… но това е без значение. Та тя понякога казва „Не е важно какво влиза в устата, а какво излиза от нея.“ А от нея излизат думи. И то какви?! Тук дори не включвам тези, които се ширят в публичното пространство… Мъдро… Какво излиза от устите ни ежеминутно… Не обръщаме ли повече от необходимото внимание на това, с какво се храним, отколкото на това, какви думи използваме?! И настроението и чувството, което влагаме в тях. Дори толкова вкусната дума шоколад вече се използва повече с чувство на вина, малко гняв, отричане, въпреки че етимологично е свързана с богинята на фертилността у жената и с плодородието… Никого не упреквам, просто обръщам внимание на себе си…

И когато в дъждовна есенна сутрин като тази, на вратата на жилището ми се появи лъчезарното лице на приятелка, носеща едно топло капучино, куп вкусни банички и сладки, забързана и имаща време да каже само:

- Обичам те! Изглеждаш много добре! - (а аз си знам какво преживявам в момента и че не изглеждам чак толкова добре, но това са дребни детайли) - и продължи чуруликайки - Нищо от това, което ти нося не е здравословно! - И напъха в ръцете ми всичко това, хуквайки по задачи… нямаше как да не я попитам:

- А всъщност замисляла ли си се какво означава думата „здравословно“? Съставена е от здраве и слово…

И тя на свой ред добави:

 - Да, всъщност не е „здравохраня“…

​И хукна по задачи…

А аз благослових всичко това, което тя донесе с думи на обич и повярвайте ми, вече съм много по-добре… И по-здрава!

Благодаря ти М.В.

П.С. Това „Обичам те“ прави и печените киселици здравословни…

Ирена Младенова
ноември, 2015 година

Може би една от най-леките и естествени форми да учим разни неща е имитацията.

Опитайте с най-любимата ви песен. Искате да я научите бързо и лесно и едва ли ще посегнете към нотните и стойности, освен ако не сте професионални музиканти /защото те могат да прочетат нотите правилно и от това да излезе мелодия, но песен все още нямаме/. И едва ли ще ви се иска да научите текста на песента първо като стихотворение наизуст, а после да добавите музиката. Така де, пускате си любимото парче на любимата ви група или изпълнител и започвате да пеете. Може в началото да звучите обезкуражаващо дори за самите себе си, но повтаряйки я многократно /добавяйки и сърцето си в изпълнението/, след време звучите възможно най-близко /според вашите гласови възможности, не според тези на изпълнителя/ до оригиналното изпълнение… Ето една добра имитация… (Според едно от определенията в Тълковния речник, думата имитация означава: Подражаване на нещо или на някого).

Един момент, защо не избрахте изпълнение на ваш приятел, или на някой, който изпълнява горе-долу добре любимото ви парче и се предполага, че е по-близко до вашите възможности за пеене…. А избрахте оригинала? Интересно… А ако любимото ви парче вече има няколко доста добри изпълнения от различни певци?! На кое ще се спрете? Е, това вече е личен избор. Но отправната точка е не кое е най-лесно за вас, а кое ви звучи най-добре или кое най-много харесвате.

Защото вътрешната ни нагласа е да искаме да се доближаваме до най-доброто. Не се тревожете, няма опасност утре или след седмица  всички да пеем като Пласидо Доминго, само защото сме дръзнали да го имитираме, но със сигурност ще пеем по-добре, отколкото ако имитираме неизвестен и не дотам добре звучащ изпълнител. Защо точно песен? Може би защото резултатът от подражанието ни идва много бързо… по-бавничко и повече усилия ще ни коства да имитираме Леонардо да Винчи, например,  но това се отнася за всяко изкуство или наука, която бихме искали да изучим. А във всяка една област на развитие на човечеството има блестящи примери за подражание.

Изключвам имитацията на не дотам добрите примери, като не засягам и тези имитации с цел окарикатуряване на образа. От гледна точка научаване на нещо стойностно се обръщам сам към най-добрите примери, защото те са еталон, към който имаме естествено стремление. И резултатите със сигурност ще са здравословни и обогатяващи.

Така че, имитирайте, смело и без страх, имитирайте най-добрите, най-брилянтните, най-невероятните… и ще бъдете изненадани от лекотата, с която ще напредвате. Успех!
 
Ирена Младенова
октомври, 2015 година