Севделина Русева умело подреди вълнистите си коси и погледна към красивия си винено-червен костюм, който бе приготвила за днешния ден. Навършваше петдесет и пет години и знаеше, че в Училището вече я очакват. Никога не пропускаха рождения й ден, както колегите й, така и учениците й. Усмихна се и се запъти към кухнята, за да си направи първото за деня кафе. Това се бе превърнало в ритуал, който не нарушаваше дори в почивни и ваканционни дни. На излизане от стаята отново хвърли поглед на красивата класическа дреха, която й стоеше много добре и която дълги години я спасяваше на празници и официални случаи. И отново си представи колко добре би изглеждала с нежна копринена риза с дантелено жабо. Е, копринената риза отново щеше да почака, защото в коридора бяха приготвени вече дванадесет големи кутии бонбони за всичките класове, в които преподаваше, както и огромна домашна орехова торта, приготвена по рецептата на баба й и радваща се на голяма почит между колегите й. Вече не си спомняше колко пъти бе преписала рецептата на красиви цветни картони, за да я даде на следващия очарован от домашния сладкиш и желаещ да се научи да го приготвя.
Докато отпиваше първата глътка от ароматното кафе, на вратата се позвъни. Севделина погледна притеснено стенния часовник и се запъти към вратата. Беше почти един час по-рано от уговорката и с Наско (колега, който бе предложил да и помогне с тортата и бонбоните, минавайки да я вземе с колата си). Интересно…
Отваряйки вратата, погледът й попадна на усмихнато младо момче, русоляво и кльощаво, но с толкова живи очи, че изведнъж те печелят.
– Севделина Русева, нали?
– Да…
– Имате пратка за получаване. Бихте ли написала тук името си и се подпишете, моля.
– Заповядайте. – допълни младежа, пъхайки в ръцете на жената малък пакет и допълвайки – Имате поздрави от брат ми, Димитър Саръиванов, вие му бяхте класна…Честит рожден ден и от мен! Много здраве!
Севделина дори не можа да отговори… момчето вече препускаше по стълбите.
– Благодаря ви. Весел ден и на вас… каза тя, надявайки се синеокото момче да я чуе.
И се запъти с пакета към кухнята. Седна на един от столовете (макар и нормално да разнасяше чашата си от стая в стая докато се приготви и изпие цялото й съдържание), отпи още глътка и чак тогава се реши да отвори пакета. Под невзрачния куриерски плик с всичките му етикети и лепенки се криеше красив пакет, златист с тъмно-червени рози, завързан със златна панделка. Който и да го е отковал, помисли тя, има изискан вкус и го е направил с много усърдие. Нежно отвърза панделката и меката хартия разкри съдържанието си… великолепна дамска риза от коприна с дантелени яка и маншети; дантела, направена с машинна бродерия и украсена с малки нежни перлени мъниста… Прекрасна изработка… Севделина не можеше да повярва на очите си. Фината материя с цвят слонова кост сякаш я погали по ръцете, които вече лекичко трепереха от вълнение.
Красивата дреха беше придружена от поздравителна картичка с кратичко съдържание: „Честит рожден ден, Учителко любима. С обич и признателност, Иглика Петрова“. На картичката беше прикрепено малко декоративно етикетче, на което пишеше: ДАНТЕЛИ, ателие за ръчно изработени дрехи и аксесоари от естествена коприна, както и адрес и телефон за контакт в близък, не много голям град.
Това беше достатъчно за да си представи едни малки тъмни ръчички с пъргави пръстчета, които майсторяха всякакви дрешки за една стара кукла – Барби, подарена от далечна братовчедка от София, ръчички, принадлежащи на едно малко смугло момиченце… Иглика… Пето дете от семейство, което трудно се справяше с останалите четири деца, а петото дошло, както е прието да се казва – неочаквано или нежелано… Отглеждано където-както, я в приемен дом, я от баба си или някоя леля, но за щастие с постоянство в училище. Севделина знаеше, че Иглика почти не говори, не защото не можеше, а защото нямаше кой да слуша какво иска да каже детето. Нали беше нахранено, облечено и с покрив над главата, това беше достатъчно… Севделина харесваше тихото присъствие на това дребно момиченце, което без думи изпълваше пространството с търпение и доброта. Беше от онези същества, които са благодарни за всеки жест на човещина, който получат и го изказваше само с поглед. Беше убедила колегите си да я изпитват писмено и детето се справяше доста добре. Това, което печелеха учителите беше да се наслаждават на красивите букви, които Иглика по-скоро рисуваше, отколкото пишеше. Почти всеки от учителите й имаше някакъв запазен текст от неин изпит заради красивите букви.
Севделина знаеше, че детето общуваше повече с куклата, отколкото със съучениците си и много пъти се бе включвала в това общуване, взимайки куклата в ръцете си и говорейки й като на живо същество. Иглика искрено се радваше на това и когато вече беше по-големичка и някак си беше неловко куклата да се носи в училище, тя просто тихичко предаваше поздрави на учителката от нея.
Севделина си спомни как веднъж й хрумна да покани куклата в часовете по Бит и Техника (заместваше бременната си колежка в тези часове), когато децата се учеха да шият разни дребни неща. И куклата на Иглика се появи в снежно-бяла сватбена рокля… По-красиво дантелено изделие Севделина не беше виждала… Една леля, която оженила дъщеря си, знаейки, че Иглика шие на куклата си, дала на малкото момиче остатъците от сватбена рокля и… това било като магия за детето. Красивите материали много скоро се превърнали в изящна миниатюра.
„
– Ти ли измисли модела на рокличката?
– Видях една, която много ми хареса в едно списание във фризьорския салон на леля Пепи, но после я промених и се получи това. Харесва ли ви, Учителко?
– Прекрасна е. Ти би могла да станеш много добър дизайнер, стига да пожелаеш.
– Наистина ли го мислите?
– Да. Вярвам, че можеш.
“
Севделина се откъсна от спомените си и погледна часовника. Време беше да се приготвя. Копринената блуза и прилепна по мярка. Беше ушита специално за нея и правеше чудесна компания на стария й, но много елегантен винено-червен костюм. След броени минути погледна резултата в огледалото и няколко тежки сълзи се търкулнаха по нежната копринена материя и достигайки до дантелата благодарно се приютиха в нея.
Ирена Младенова
декември, 2015 година