Скъпи Учители, МОЛЯ, опитайте да говорите с тихи, спокойни и мили гласове на децата, с които всеки ден животът ви среща! Може и да ви е малко трудничко в началото, но само след няколко дни ще откриете, че те ви слушат повече, че дори и бърборковците са станали по-тихи. Тогава децата, които наистина искат да чуят вашите думи, ще се приближат до вас. А малко по-късничко ще ги последват и другите. Може и да не са особено ентусиазирани, но ще започнат да уважават вашите занимания и да не пречат на тези, които се интересуват от вашите думи.
Скъпи Учители, тези от вас, които го правят и знаят колко е важно да говорим с мил и приятен глас на децата, моля обърнете внимание на тези, които все още се съмняват в това… Помолете ги като колеги и приятели, те ще послушат именно вас, не мен, която съм им далечна и непозната.
Мили Деца, може би си струва да поговорите спокойно и открито с вашите учители. Сигурно е възможно да се намери решение, което да е за по-добро на всички….
Мили Родители, добре би било да поговорите с вашите деца и ако откриете, че дори мъничка част от написаното важи и за техните учители, и за училището, което посещават, то със сигурност ще можете да намерите начин да изискате да се говори с вашите деца с тих и спокоен глас.
Гласът ни притежава изключително могъща сила. С него можем да направим чудеса… Някои са сътворили светове, други….. са ги унищожили… Важно е как го използваме, нали?!
Повод за този апел е един разговор. Не от тези, които задълбават в търсене на причини, следствия или решения. Просто имах интересен разговор с едно малко момиченце, красиво, мило, усмихнато, жизнерадостно. За училище, за уроци, за учители… Детето е в начално училище… Не че не бях чувала и друг път подобни неща, на тези, които тя ми каза, но едно от тях особено ме впечатли. Впечатли ме с простотата на обяснението и добавеното след него… свиква се.
Та, разказвайки ми за един от предметите, които изучават, стана въпрос и за учителката.
– Добра е! – каза момиченцето. И след кратка пауза добави – Но и тя много вика.
След още малко продължи:
– Но така и така децата най-много слушат учителите, които викат.
Аз не можах да свържа нещата логично и попитах простичко: – Защо?, а тя ми отговори: – За да не викат…
Не за да научат по-лесно, не за да чуят повече… а за да не им се вика…
Всъщност дълбоко се натъжих и целия следобед имах усещането за безпомощност, безсилие, покруса…
Децата прекарват в училище много време… И също толкова много се говори за проблемите, които са от всякакво естество: за учебните програми, за непосилните домашни, тежките раници и т. н.
Вярвам, че и на учителите не им е лесно. Признавам, че не мога да се поставя на тяхно място.
Но бих искала да задам един единствен въпрос: Кой обича да му се вика?
Аз лично не познавам човек, на който да му е много приятно да му викат. Дори и тези, които повишават тон, тоест, те самите викат, когато на тях им се повиши тон, съвсем не изглеждат щастливи и доволни от това.
И решава ли се по някакъв начин дори и един от „големите“ проблеми в училище с викане?!
Потърпевши са и децата, и учителите. Опосредствано и родителите… И попадат в един омагьосан кръг. Учителите викат, нивото им на неспокойствие нараства, едва ли се чувстват особено добре. Гласовете им спадат, както и качеството им на работа; изморяват се (то си е трудоемко викането), получават главоболие (от шума)… и още кой знае какво… И не им е особено „щастливо“ да ходят в училище.
Децата „свикват“. На какво? Да не реагират, да си премълчават, да изчакват края на часа, без много много да се интересуват от предмета; да знаят, че това поведение спрямо тях не е добро, но да го понасят; да намразват предмета, просто защото мразят да им се вика! И да не им е особено „щастливо“ да ходят на училище!
Но и едните и другите са всеки ден в училище заедно… не много щастливи….
И кой има някаква полза от всичко това?
А може би е добре да си зададем въпросите: Какви качества развиват в себе си децата, които „свикват“ с това да им се вика? Какви хора стават след това? Какви връзки и взаимоотношения изграждат? Не е ли логично и те да викат, за да ги слушат? В семейството, в работата… Или да си мълчат и „да свикват“… Убедена съм, че нито един родител не иска да се случи подобно нещо с неговото дете. А аз не бих искала това да се случва с което и да е дете на света… Но да не говоря за целия свят, защото сме тук и сега, в България… И вярвам, че е възможно с една такава малка, но много съществена стъпка да се започне една много съществена промяна.
Всички наблюдаваме едно нарастващо напрежение между хората, а това се пренася и върху децата ни… Искаме ли те да живеят в един още по-напрегнат свят?!… А нали ние им го завещаваме!!!…
От позицията на човек, работещ с хора от различни възрасти и с особено отношение към работата с човешкия глас, ВИ МОЛЯ да опитате поне няколко последователни дни да използвате най-добрите тонове на своя глас. Това е вълшебство, което не изисква много усилия, тъй-като всеки един от нас борави със своя глас без да се замисля. Минималното усилие е да го направим по-тих, по-мек и той започва да звучи по друг начин. Всеки човек има своя персонализиран речник, за него сега не бих се осмелила да говоря. Но за модерирането на гласа знам със сигурност какво би могло да донесе – повече спокойствие за всички, което не е никак малко за начало. По-добри резултати в работата и за децата, и за учителите. Повече усвоен материал – качествено. И много по-добри взаимоотношения.
Което е най-важното.
Скъпи Учители, моля, опитайте!
Ирена Младенова
февруари, 2017 година
