Всяко ново начало е свързано с първи стъпки, с усилия на волята и желание да се достигне добър резултат.
Както всяко малко дете прави първите си стъпки несигурно, олюлявайки се на двете си крачета, малко смешно, но с неуморимото желание да върви, така и човекът, заел се с нещо ново „прохожда“ с много ентусиазъм, любопитство и разбира се, несигурност.
Ако при прохождането на детето се случи нещо необичайно неприятно, например, много тежко падане с болезнено удряне, то може процеса временно да бъде преустановен. Често срещани са случаите след подобно падане малкото дете да се върне към пълзене за едно известно време. Това е познатият, по-сигурен за момента начин на придвижване. Ако в тези моменти до детето стои любящ и търпелив родител, то той няма да насили процеса. Ще изчака, спокоен, че всичко ще се оправи и детето отново ще започне да прави стъпчици към своята самостоятелност. Така след време естествената потребност за вървеж отново се пробужда, по-силна от спомена за падането и болката, които на практика изчезват.
Процесът на научаване на нещо ново, като например, четене, писане, смятане, нов спорт, танц, рисуване, свирене на музикален инструмент, чужд език, наподобява напълно този, на прохождането на малкото дете. Ако желанието е вътрешно, тоест, произлиза от дълбоките недра на човешката душа, то първите стъпки ще бъдат заредени с огромното желание за успех, но естествено неуверени. Ако по пътя си човекът бъде подкрепен от ласкаво отношение и не се спъне от жестока критика, сарказъм или назидателно отношение към първите му стъпки, което само по себе си е дори по-болезнено от физическото нараняване, то той ще продължи все по-уверено напред. Неговият процес на учене ще бъде ползотворен и скоро ще може да се наслади на добрите си резултати.
Ако се случи така, че грешките, толкова естествени съюзници на всяко ново начало, биват наказвани, порицавани или осмивани, има реална възможност този, които учи да спре завинаги своя път. Да се откаже. Да намрази. Това е дълбока рана в душата на човека, имайки предвид, че желанието за учене е част от най-дълбоката ѝ същност.
Родителите и учителите са тези, които са най-близките свидетели на всеки нов процес на учене на децата. На практика те са тези, които или подкрепят или спъват този процес. Дали било като родител или като учител, би било добре да си напомняме ежедневно, че всяка наша дума, всяка наша реакция, поглед, жест, отговор или липсата на такъв, всичко, което правим около и с учещите всякакви неща деца, може да се разчете или като подкрепа, или като порицание. Ние правим съзнателен избор как да присъстваме в този процес. И ако нашето желание е да подкрепяме, то много скоро разчитаме доверието в очите на децата. Техния процес на учене става спокоен и достигат бързо добри резултати. Ако обаче е обратното, приемем ролята на назидаващия, критикуващия, порицаващия, то нека не се учудваме, че резултатите са слаби или се разчита неприязън към нас в очите на децата, както и естествена съпротива на нашите указания или изисквания.
Връщайки се към нашето детство лесно бихме отличили хората, които са ни дали криле в нашия полет, от тези, които са ни привързвали с вериги към скалата. Ние избираме какви да бъдем. Ние сме съзнателната подкрепа, както и съзнателната спънка. Изборът от сърце и през любов към всичко случващо се винаги е най-добрият за всички.
Ирена Младенова
юни, 2021 година