Жажда за безвремие, породена от забързаното почти до лудост темпо на живота в големия град. Подсилена от усещането на по-голямата част от хората, че „все няма време“. Овкусена от подправките на бързото хранене, бързите срещи, бързите връзки и взаимоотношения…
Аз стоя на брега на пълноводна река. Тя е могъща и жестока, повърхността ѝ блести в катранено черно. По водите ѝ се носят хора, предмети, мисли, чувства, теории, технологии… Всичко тече толкова бързо, че заплашва да излезе от коритото и да помете малкото останало състояние на привиден покой… Кратка спирка по пътя към нищото.
Някой ме призовава да вляза без страх във водите на черната течност. Ще мога ли да плувам там? Уверява ме, че да, после бързо отминава. Няма време. Спре ли, ще пропусне течението и може би някоя от онези възможности, които се появяват „веднъж в живота“.
Все още съм на брега. Някой моли да му подам въже ли, клон ли… не чувам, толкова е шумно течението. И подавам ръка без да мисля, че мога да падна и аз във водата. Какво пък? Там има толкова много подобни на мен.
Съществото излиза, треперещо и уплашено. Катранени струйки се стичат от него и докосвайки пясъка се превръщат в многоцветни капки.
То, тя, той… било уморено до смърт… от надпреварата към… нищото…
„Постой тук – предлагам аз – поне за малко. Тя, водата, няма да спре да влече. Прави това хилядолетия, та сега ли да го промени.“
Той, тя, то… простенва… А, ако загуби възможностите днес?!
„Ще има и други утре и след утрето – също. Не се бой! И аз съм тук и не малко като мен има на брега. Понякога и ние влизаме във водите, привързани към въжетата на паметта си. Но по-често преминаваме по мостовете, които строим от крехки, химерни утопии. Те ни помагат да отидем до другия бряг и после пак да се върнем. Ако желаем…“
Тя, то, той… остава за малко. Радва се като дете, почива си и възстановява цветовете си. Благодари искрено и неподправено.
Не след дълго отново се гмурка в привлекателната, черна и пламтяща маса от неонови светлини, скъпи коли, желани награди, бленувани премии…
Лукс, порок, дрога, власт, пари…
Но дори и само веднъж да е стъпило на брега, вече знае, че има и пристан, на който може да възвърне блестящия цвят на своето най-интимно вътрешно, първично АЗ.
Ирена Младенова
юли, 2019 година
